вторник, 25 април 2017 г.

„Всеобща история на безчестието“ – Хорхе Луис Борхес


„Борхес е един от авторите, които чета най-често и същевременно този, когото харесвам най-малко. Чета го заради изключителното му умение да борави с думите; човек, който те учи как да пишеш, да подостриш инструмента си за разказване на истории.“
- Габриел Гарсия Маркес
Твърде често съм се чувствал по подобен начин. Макар при мен да е било по-скоро самонавиването „трябва да чета, защото е важно“. Ама защо е важно и каква е ползата, са въпроси, чиито отговори едно време не ме занимаваха толкова. Това донякъде личи и от ревюто, което написах преди две години за есетата на Борхес, които ми бяха трудни за разбиране. Може би в израз на някакъв смешен читателски бунт срещу препоръките, не започнах с „Измислици“ (Ficciones, 1944) или „Алефът“, които съдържат едни от най-известните произведения на аржентинския писател. Както и да е, всеки сам намира пътя си.

Не бях чувал нищо за сборника „Всеобща история на безчестието“. Заглавието ми хареса, макар и да подхрани едно подозрение за претенциозност, което беше чудесно защитено в самата книга, която се оказа наистина основополагаща. За нея за първи път е използван изразът „магически реализъм“, при това е първият опит на Борхес в прозата. Може би си мислите, че е удачно начало за всеки, който не е запознат с творчеството му? Не съвсем.

За първо запознанство с Борхес сякаш няма удачно начало. Поне на мен всичко е такова интелектуално предизвикателство, омотано в интертекстуални връзки, че не мога с чиста съвест да препоръчам която и да е от книгите му на по-неопитен читател. И все пак, да, с тази уговорка, „Всеобща история на безчестието“ е добро начало. Тук си личи как авторът тепърва започва да развива инструментариума си. Затова и фокусите, които прави с думите и идеите, са по-лесно забележими.

Макар разказите да са безспорно интересни, техните качества не са толкова в сюжета или психологическата дълбочина на героите. Поне според мен, трикът, който явно е интересувал Борхес в направата им, се е състоял именно в подмяната – един похват, който той ще използва често и по-нататък, при това ще зарази и други постмодернисти.

Борхес в библиотеката си.

Разказите тук са подборка от истории за известни престъпници (с изключение на последния), които Борхес е взел и след това е променил по своя приумица. Както пише във втория предговор към изданието от 1954 г. това са барокови разкази, които често разхищават, отиват до крайност и се опитват да прикрият, че „под бурята няма нищо“. Дали самият той счита това за провал, няма как да знаем, но именно този контраст беше най-ценният урок от сборника.

И все пак, какво ви очаква измежду страниците? Пирати и търговци на роби. Хора без съвест, които се представят за чужди синове, измамници, негодници, негодяи и обикновени убийци от Дивия Запад.

Борхес разказва страховити истории за жестоки мъже и жени, които обаче, за разлика от начина, по който сме свикнали да слушаме, тук се разтварят във въздуха. Изядени се от прозаичен край или нелепа смърт, животите в тях са сведени до няколко параграфа. Похват, чиято сила усетих в последните глави на „Мълчание” на Шюсаку Ендо. Трудно е да се каже дали историите носят някаква поука, а и предвид лабиринтската философия за „сложен хаос“, която Борхес изповядва, едва ли има смисъл да се търси нещо подобно. Това са по-скоро скици, плаки от дагеротип, които улавят една въображаема епоха на приключения и неприятности, запечатана в съзнанието на автор, който е обожавал Честъртън и Стивънсън.

Научих много от този сборник. Препоръчвам го на хора, които пишат.

Взех решение тази година да посветя предимно на разкази. Надявам се да намеря време и желание да споделя някои впечатления тук.

Оставям ви с един документален филм за слепия разказвач:


неделя, 8 януари 2017 г.

„Мълчание” – Шюсаку Ендо



Благодарен съм, че започнах новата година с „Мълчание”. Ако зависи от мен, всеки януари бих си насрочвал по една толкова добра книга, занимаваща се с връзката между вътрешния и метафизичния свят. Добре е в първите дни от годината човек да добие перспектива и да оцени състоянието си.

Не бях чувал за романа на Шюсаку Ендо, докато не се заговори за предстоящата адаптация на Мартин Скорсезе (повече за филма може да откриете тук). След като прочетох „Мълчание” за ден и половина, мога твърдо да заявя, че книгата заслужава да бъде считана за съвременна класика. Подобно на „Стоунър” силата й не е очевидна, но с течение на десетилетията, вярвам, тихата й мощ ще бъде оценена.

През 1614 година двама йезуитски монаси тръгват от Португалия към края на света – Япония, откъдето са получили вест, че учителят им – Крищовау Ферейра е отстъпил от вярата след мъчение чрез провесване. Никой от тях не допуска в сърцето си, че това може да е истина. Вярата на Ферейра винаги е била за пример, а характерът му – безукорен.


Мълчание” започва с кратък пролог, който поставя фигурите на масата, след което идва място за писмата на Себащиау Родригеш – един от монасите, тръгнали към Япония. Първите две писма започват с „Мир на Господа! Слава на Христос!”. Усеща се приповдигнатият тон, непоклатимото упование, че монахът изпълнява божия промисъл, че попътният вятър ще го следва до самия край. В течение на пътуването му това ще се промени. 


Веднъж попаднали в Япония, монасите се сблъскват с отчайващата действителност. Свещеници почти не са останали, а малкото християни са жестоко преследвани от управата. Япония не желае чуждестранно вмешателство в културата си. Един от самураите дори сравнява натрапеното им християнство с любовта на грозна жена. Трудно е при толкова ясно описани обстоятелства човек да не разбере доводите на „лошите” в книгата. От друга страна мъченията са отвъд всякакви граници.

Трима селяни са разпънати на дървени кръстове там, където започва морето. С идването на прилива, водата се покачва, докато не стига до гърдите им. Чува се само песента на един от тях.

„Ний ще дойдем, ний ще дойдем, В храма Параисо ний ще дойдем. Параисио се зове И далеко е казват…”

За Родригеш това е непонятно – мълчанието на Господ, докато подобни сцени се случват пред погледа му. И не само мълчанието му, а околното спокойствие. В по-късна сцена християнин е убит, а кръвта му се стича по пясъка. Наоколо се чуват цикади, природата продължава нормалния си кръговрат. Подобно смъртта на Дон Кихот, когато прозаичното не отстъпва пред изтичането на един изключителен живот, човек усеща смазващата тежест на съществуването в един апатичен свят.


Силни са и меланхоличните описания на приливи и отливи, на спокойни вечери и околната природа. Подобно на художник, Ендо нанася бързи движения с четката, създавайки не само незабравими атмосфера и внушение, но и отражение на случващото се в душата на Родригеш.

„Докато се клатушкаше на гърба на коня с хлътнали от умора очи, той унесено поглеждаше от време на време морето. Днес то бе мрачно, с черни отблясъци. На хоризонта се виждаше сивият силует на голям остров. Не беше ясно дали това бе островът, из който до вчера се бе лутал…”

Монахът навлиза все по-надълбоко в суровия японски свят, където християнството не може да прокара корен. Там Родригеш вижда себе си като Месията. Ликът на „Онзи човек”, който преди 16 века е вървял самотно в Гетсиманската градина, след което е поел греховете на човечеството, за да може всеки следващ да потърси утеха и спасение, неизменно следва монаха в пътуването му. Родгиреш вижда различно лице в началото и в края на романа. Лице-отражение на метарморфозата, която душата му претърпява.

Ендо умело коментира отношенията между Изтока и Запада, но в по-голямата си част романът проследява вътрешното пътуване на Родригеш, неговите съмнения, които нарастват и се видоизменят, докато убежденията му не добиват съвършено различни измерения. „Мълчание” е книга за същността на вярата и самотата, която неизменно я следва.

Издателство: Колибри (в началото имах проблеми с лошата редакторска работа, но в последствие книгата ме увлече и тромавостта спря да ми вади очите.)


вторник, 13 декември 2016 г.

„Трескав блян“ – Джордж Р. Р. Мартин


Вампири по Мисисипи. Това явно му е било интересно на автора на „Игра на тронове“ Джордж Р.Р. Мартин през 1984 г., когато пише готическия си роман „Трескав блян“.

Не съм чел нищо извън поредицата за Вестерос, а и подхождах с известно предубеждение към самостоятелните му книги („Смъртта на светлината“, „Старият Марс“ и „Пясъчните крале“). Предубеждение, което не можех да си обясня, освен с елементарния предразсъдък, че щом не е станал известен с нито една от тях, явно не ги бива чак толкова. Това е глупаво, разбира се, но в крайна сметка съживяването на интереса ми към готическата литература, за което вина имат „Дракула“ и „Монахът“ и най-вече преводачът им Слави Ганев (който работи и по това заглавие), наклониха везните и реших да се пусна по обвитата в мъгла Мисисипи от средата на 19 век.

Годината е 1857 - четири години преди Гражданската война в САЩ в южните щати робството все още е законно. Капитан Абнър Марш е един от най-добрите, що се отнася до навигация по река Мисисипи, но поради финансови затруднения, е на път да се откаже от занаята си. След като всичките му кораби са разрушени, на прага му се появява мистериозен инвеститор - Джошуа Йорк, който поради някаква своя си странност не обича дневната светлина. Марш не устоява на съблазнителната оферта и двамата поемат на дълъг път. Цената обаче може да се окаже твърде висока.  


Диаболичната атмосфера е слузеста като заблатени води.

Ще се постарая да не ви развалям удоволствието с разкрития за самите вампири, но трябва да знаете, че това е най-сладкото в книгата. След като успешно ни води за носа в близо 100 стр., наслоявайки мистерия след мистерия, Мартин разгръща митологията си по особено пищен начин, създавайки един реален свят, в който древните същества обитават (навързано е дори с една от историите в „Битие“) и който без особени затруднения може да бъде част от нашия. След като дочетете романа, не ви препоръчвам да се прибирате сами нощем.

Благодарение на силната атмосфера и добре оформените персонажи, „Трескав блян“ има осезаемо чувство за време и място. Време на робство и сурово правосъдие, на незачитане на другия, на сляпо налагане на волята на по-силния. Място, напоено с кръв – тази на хилядите чернокожи, страдащи под бича на белите си господари и предстоящата Гражданска война, която с един последен замах (уж) ще сложи край на всичко. Мартин ситуира вампирите си в епоха, в която „рожбите на нощта“ биха се чувствали като в Рая (или в Ада, което предпочита демоничната им натура).

Не липвсват и литературни препратки. Основно вдъхновение, разбира се, е Брам Стокър, към чийто шедьовър „Дракула“ има стотици намигвания, както и към поетите Пърси Биш Шели, Джон Кийтс и Джордж Байрон, чието влияние е най-осезаемо:

Нивга повече не ще блуждаем 
тъй късно през нощта“.
тъй късно през нощта“.

Романът е написан кинематографично, почти комиксово, не случайно е вдъхновение за много художници и илюстратори.


Нищо не знаех за корабоплаването по Мисисипи от средата на 19 век, може би малкото, което си спомням е от книгите на Марк Твен, но в „Трескав блян“, занаятът заема солидна част от повествованието. Героите прекарват около 90% от времето в романа или на някой от корабите, или в някоя от плантанциите и дъскорезниците наоколо. А кои са героите всъщност?


Джошуа Йорк е елегантен господин с бледо лице и изтънчени маниери. Напомня малко на изящния Лестат, ценител на изкуството и добрата поезия, заплашителен и същевременно благ, събрал в себе си древните противоречия за добро и зло. Абнър Марш е груб, недодялан и ужасно грозен мъжага, с дългогодишен опит по реката. Най-ценното за него е професията и връзката му с машината, която управлява. Това не е човек, който често губи контрол над ситуацията. 

Идеята за комикс е повече от удачна.

Трескав блян“ е преди всичко развлекателна литература. От друга страна това е отличен пример за жанрова литература, уважителна към миналото, интригуваща и увлекателна, която раздърпва клишетата. Сетих се за „Петата купа“ на Дан Симънс, която по страхотен начин разбърка действителност и фикция. Тук трябва да се търси на други места, да не се отхвърля с лека ръка, нищо, че се продава като мистерия за вампири.  

Едно от качествата на Мартин, познато на феновете на „Игра на тронове“ е нежеланието му да спазва установените норми. Например герой, който си мислите, че ще бъде цар, е убит още по средата, а друг, който е най-отвратителният тип, е способен на геройство. В „Трескав блян“ тези моменти са по-рядко(може би смелостта му на автор е нарствала с годините), но въпреки това са достатъчно и създават интересна динамика в сюжета и най-вече чувство на несигурност, което все пак е едно от големите качества на готиката.

Харесах „Трескав блян“. Забавлявах се с героите, научих нещо за корабите по Мисисипи и вампирския роман в частност (книгата е силно повлияна от „Интервю с вампир“, чието действие също се развива в Ню Орлиънс) и най-вече за пореден път се убедих, че при умелото навързване на сюжет, не бива да има място за мързеливи решения. Атмосфера, герои, съспенс и незабравими кървави сцени, от които ще настръхнат косъмчетата по врата ви. В „Трескав блян“ има от всичко.

Ако харесвате "Интервю с вампир", непременно хвърлете едно око на "Трескав блян".

„Месеци наред Абнър Марш бе измъчван от кошмари за кораб, плаващ надолу по течението. Изцяло черен, със загасени светлини, с огромни, черни, брезентови платнища, покриващи основната палуба, през които не прозираше дори рубиненото сияние на пещите. Кораб, обвит в мрак като самата смърт, черен като грях, сянка, блуждаеща на лунна светлина сред мъглите, почти невидима, тиха и бърза. В съня параходът се движеше безшумно, а по палубите му се носеха бледи силуети, разхождаха се из салона, а в каютите пътниците трепереха от страх. Една нощ вратите се отвориха и всички започнаха да пищят. Един-два пъти Марш също се събуди с викове. Но дори и през деня не можеше да забрави кораба, кораба, за който бе бленувал, обвит в сенки и писъци, бълващ дим, черен като очите на Жулио, и пара, алена като кръв.“

Издателство: Сиела

петък, 9 декември 2016 г.

„Джелсомино в страната на лъжците“ – Джани Родари

Не исках да чета „Джелсомино в страната на лъжците на Джани Родари. Търсех друга книга – за момче, направено от стъкло. Не помня дали е на Родари, но в часовете по италиански превеждахме части от нея. Тогава много ми хареса меланхолията на чупливото момче, което напомняше на Пинокио, но така и не успях да си спомня автора и заглавието (ако се сещате, моля напишете един коментар).

Джелсомино е различен герой – гръмогласен, вместо чуплив. Носи различността си като нещо знаменателно, което не може да се скрие от света. Затова и не се опитва.

„Това е историята за Джелсомино (от итал. – Жасмин), както сам той ми я разказа. Докато я слушах, почти оглушах, макар че си бях натикал в ушите половин килограм памук. Да, наистина гласът на Джелсомино е толкова силен, че когато той говори, така да се каже „тихичко“, могат да го чуят и пътниците в реактивните самолети, които летят на десет хиляди метра височина над морското равнище и над главата на самия Джелсомино. (…) Когато Джелсомино се родил, хората от цялото село наскачали посреднощ – сметнали, че фабричните сирени свирят за работа. Всъщност изпискал Джелсомино, за да опита гласа си, както всички новородени деца“.  

Аптекар, който продава хляб. 

Ето каква е интригата в книгата. Джелсомино попада в шантаво царство. Нещо не е съвсем наред. Хлебарят нарича франзелите с имена на лекарства, а аптекарят предлага питки и гевреци. Оказва се, че рибата наистина се вмирисва откъм главата и цялото объркване идва заради владетеля на кралството – Джакомоне (шокиращо близък по описание до Доналд Тръмп) – бивш пират, който поради своята плешивост никога не излиза без буйна оранжева перука. На Джакомоне никак не му харесвало да го наричат пират, затова променил значението на думите. Така когато казвали, че е пират, всъщност се разбирало, че е владетел.

Всичко добре, но дума по дума, целият език изгубил първоначалното си значение. Подобно на проказа, лъжата си прокарала път към всяка дума. Тук идва нашият Джелсомино, който не може да си държи езика зад зъбите и с помощта на своенравната котка Дзопино преобръщат всичко с главата надолу. 

По пътя си срещат художник, който може да извика в съществувание всяко нещо, което нарисува и един възрастен романтик, чиято история е в сърцето на приказката. На какво ни учи на Джелсомино? Да не следваме гласа на тълпата и да вярваме, че сърцето ще ни отвежда винаги на добро място. През дверите на въображението. 

Нарисувай мечтите си.
Издателство: Сиела

Други ревюта:

понеделник, 28 ноември 2016 г.

„Усмири своя ум" - Рамеш Маноча


„Тишината е средата, в която се помещават заедно велики неща".- Томас Карлайл

Интересът ми към източните култури, за съжаление, винаги е бил оскъден и едва отскоро виждам колко съм се лишвал през всички тези години на западно ориентирано любопитство. Всичко тръгна от дзен (както става с повечето млади хора напоследък). Попаднах на отличната „Дзен и японската култура" на Дайсецу Судзуки, както и на библиографията на Алън Уотс, по-специално популярната „Пътят на Дзен" и „Дао на водата", която разглежда в дълбочина принципите на дзен. Освен на библиотеката, Изтокът повлия и на ежедневието ми. 

Медитирам (редовно и не чак толкова) от около година и животът ми със сигурност не е същият. На мястото на постоянната тревожност и нестихваща мисловна дейност, се настани трайно и непоколебимо спокойствие, породено от двадесет минути медитация всеки ден. Открил съм, че идеалният вариант е да отделя време веднага след ставането сутрин. По този начин денят ми започва постепенно и без излишни притеснения за предстоящите задачи. Уви, не разполагам с необходимата воля за всекидневна практика, но поне се отървах от едно неприятно вътрешно противоречие. 

Основното препядствие да се отворя към източните практика, винаги е било рационалният ми светоглед, който на пръв поглед изключва всякакви религиозни практики, включително и източните методи за йога и релаксация. В началото започнах да търся заобиколни пътища. Вярвах, че медитацията може да бъде отделена от будизма и на нея може да се гледа по научен начин. Със сигурност в мозъка ми се случваха лесно обясними процеси, които могат да се проследят и изследват. Едва ли всички положителни ефекти, които изпитвах, бяха плод на обикновено плацебо.

Пътят на навика. 

Рамеш Маноча
, както се убедих от книгата му „Усмири своя ум", е страдал от същото противоречие. Още като студент по медицина, младият индиец е отхвърлял практиките на дедите си, главно поради липсата на каквито и да са научни доказателства. Когато обаче ежедневните мъки стават нетърпими, Маноча преценява, че няма какво да губи и се обръща към Сахаджа Йога. Открива група в родния си град Сидни и се записва, макар и гледайки скептично на цялото премеждие.  

„Да се чувстваш добре - отбеляза научната страна на ума ми - не е доказателство, че е нещо автентично. Всъщност да се чувстваш добре е субективно усещане, което е трудно да бъде оценено и може да бъде предизвикано от множество фактори. Например в края на сеанса ти дадоха шоколадова бисквита. Сам знаеш, че ги харесваш. Това може да е замътило преценката ти и да е повлияло на заключението ти".
„Вярно е - отвърна ненаучната страна на ума ми, - но сега се чувстваш по-добре отпреди и в общи линии точно това беше целта ти, нали?"
„В чувствата няма нищо научно", упорстваше научната страна.
„Виж какво - намеси се трета част в ума ми, нагърбила се да изпълнява ролята на арбитър в дебата, - ти се чувстваш добре. Не струва нищо, така че би било глупаво да не продължиш поне за известно време."
Първият път, когато успява да достигне онова място, в което умът се успокоява и мислите дават място на празнотата, Маноча вижда широк път, по който пъплят мравки. Самият той постепенно се издига и се отдалечава от тях, разтваряйки се в нещо като космически простор. Постепенно осъзнава, че това са тревожните му мисли, от които иска (и успява) да избяга. Така започва дългият му път към помиряване на научния метод и практиката да медитира.

Будистки монах се подлага на мозъчен скенер за по-добро разбиране на ефекта от медитацията. 

В първата половина на „Усмири своя ум" Маноча отделя няколко глави на съвременното отношение на науката към медитацията и прави някои разграничения. Оказва се, че пътеката никак не е утъпкана и все още предстоят да се извършат основната част изследвания, които настъпват, когато човек затвори очи и усмири ума си. Голяма част от научната общност е скептична, отношението на алтернативните хипи-езотерични общности от друга страна също не е особено отворено:

- Какво знаят банда тесногръди стари учени?
Отговорът трябваше да е някъде по средата. Точката на пресичане между тези две крайности би трябвало да е научно доказателство, получено посредством разкрепостено, но усърдно изследване. Защото и скептиците, и необузданите ентусиасти страдаха от едно и също: липса на надеждни научни познаия на тема медитация.  
Поради трудността да се осъществи връзка между двата лагера, дори терминът „медитация" все още няма точна дефиниция. В много речници срещу думата стоят различни определения като „метод за релаксация" и „съсредоточено разсъждаване", но практикуващите Сахаджа Йога знаят, че любимото им занимание е нещо друго. Нещо, което има много повече връзка със спокойствието и празнотата, отколкото с някакво отпускане или фокусиране. 

В процеса на изследвания се оказва, че съществуват различни видове медитация или поне хората, които медитират, преживяват различни усещания. Рандомизираните контролни изпитания (познати за по-простичко като РКИ), които се ползват винаги за оценката на каквото и да е ново лечение или лекраство, трудно успяват да се приложат, тъй като липсва алтернативната „фалшива медитация" с която да се сравнят резултатите. Затова Маноча и екипът му въвеждат ново наименование - „умствена тишина", вдъхновено от практиката на Сахаджа Йога и го изправят срещу различни видове методи за релаксация. Резултатите не закъсняват.  

За скептиците - Сам Харис също медитира. 
Умствената тишина е метод, който цели да увеличи пространството между отделните мисли, които съзнанието ни постоянно възбужда. Отчетено е, че при високи нива на стрес, вълните са по-чести, като между тях почти не се забелязва ясно различима пауза. Умствената тишина цели да разтегли това пространство до едно дълго състояние на покой. Психическото и дори здравословното състояние на практикуващите, рязко се подобрява, лесен е да се усвои дори и от деца (всъщност те доста по-бързо достигат до състояние на покой), а ползите му в дългосрочен план са неопровержими. 

Маноча цитира древни текстове, които да бъдат контрапункт на заключението на Рене Декарт (1596-1650) „cogito ergo sum" (Мисля, следователно съществувам) в трактата му „Принципи на философията", който полага основния елемент на западните възгледи за света. Още в индийски текст „Махабхарата", датиран от учените към 2000-3000 г. пр. н.е. има следния откъс:
„Той не чува; той не подушва. Нито вкусва или вижда, не усеща допир. По същия начин умът му е спрял да си представя. Не желае нищо и също като куче не разсъждава. Мъдреците го наричат „впрегнат" човек, достигнал Природата."
Отделено е място и на лични истории, споделени от хора, практикуващи „умствената тишина", които може би няма да се от кой знае каква полза за рацио хората, но са приятна добавка в активите на книгата. Особена полза от тях ще открият тези от вас, които вече медитират или търсят нещо, което да ги мотивира. 

„Тази тишина, този момент, всеки момент, ако е истински у вас, ви носи каквото в е нужно" - Мевляна Руми
Във втората половина Маноча се фокусира върху практическата страна на въпроса. Как да медитираме успешно, какво да повтаряме, за да изчистим по-лесно съзнанието си от обсебващите мисли. С достатъчно снимки и графики, показващи благотворното влияние на „умствената тишина", бързо ще си свиете килимче и ще потърсите жадувания покой. За мен книгата е потвърждение, че научният метод не е пречка в практикуването на техники за справяне с ежедневния стрес. 

За повече информация може да хвърлите едно око на чудесния сайт на Маноча.

Издателство: Изток-Запад
Превод от английски: Надя Баева
Страница на книгата в Goodreads

неделя, 25 септември 2016 г.

„За градинарството“ - Валафрид Страбон


Никога не съм имал градина. Не съм сял, поливал, подрязвал, не съм полагал каквито и да е усилия за отглеждането на растения, като изключим анемичните училищни инициативи и 1-2 ваканционни приключения. Затова винаги съм чувствал липсата на тази толкова близка за нас хората дейност особено болезнена. Има нещо мистично в отглеждането на градина, нещо почти религиозно. 

Валафрид Страбон пише поемата „De cultura hortorum“ през ІХ в., докато е абат в манастира „Райхенау". Изолиран от кръвопролитните борби за власт в сърцето на Европа по това време, монахът се фокусира върху задължението си като градинар. Според „Уставът на св. Бенедикт", който Страбон следва, освен на духовната подготовка, монасите трябва да обръщат внимание и на физическия труд. А каква по-благоугодна работа от грижата за растенията. 

Първата задача на човека, сътворен от Бога е била да бъде достоен настойник на всичко живо. Райската градина като първообраз дава необходимата символична сила за ежедневното усърдие на монасите. Отделно на градината може да се погледне и като на отражение на вътрешния живот, а на плевенето на бурени като на изчистване от греха.

Изглед към традиционна манастирска градина. 
За градинарството“ е поема, посветена на 24 цветя и билки,  които Страбон отглежда в градината си. Монахът изтъква благотворното им влияние върху здравето, както и символичното им значение. Вдъхновители са Вергилий с неговата поема „Георгики", както и Плиний Стари с „Естествена история“. Сред избраните от Страбон растения са: Седефче, Бял пелин, Резене, Перуника, Сънотворен мак, Блатна мента, Целина и др. 

Чуйте само каква любов предизвиква пъпешът:

И така, щом ножът разреже сърцевината на плода, изтичат обилни реки сок заедно с многобройни семена. После щастливият ти сътрапезник, като разкъса с ръка кухото тяло на много парчета, получава изобилните наслади на градината, а свежестта и вкусът се услаждат на небцето и тази храна не затруднява твърдите зъби, а лесно се дъвче и преглъща и с природната си сила захранва отвътре с прохлада. 

Преводът на Калина Босева е точен и лек за четене, а ерудицията й по темата предоставя множество бележки, които обогатяват опита и биха ви помогнали, ако решите да навлезете по-сериозно в материята. Книгата е информативна по два начина - като исторически извор и като биологически справочник. Лично аз взех решение да си направя балконска градинка с билки. Да видим какво ще стане от цялата работа.

В заключение... 

Написана с любов и искрено възхищение пред чудото на природата, „За градинарството“ е поема, която ще ви накара да изключите компютъра и да прекопаете градината на баба си. 

Издателство: Изток-Запад

четвъртък, 22 септември 2016 г.

„Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер Мария Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция"


Записките на Малте Лауридс Бриге" е сред едно от откритията ми тази година. И Райнер Мария Рилке като цяло. Знаех за него, но не бях чел нито поезията, нито краткия му роман с автобиографични елементи. В „Лауридс Бриге" ми харесаха лиричната проза и изповедния и доверителен тон. Рилке бързо ти става приятел. Приятел, на чиято чувствителност се възхищаваш. Междувременно си намерих изключителните „Дуински елегии", които сякаш са писани в друго измерение. Предстоят ми разказите и драмите му.

Сега от издателство Колибри добавят ценен актив към достъпните на български книги от австрийския поет. Томчето, което излезе миналата седмица включва три кратки кореспонденции на Рилке - „Писма до един млад поет”, „Писма до една млада жена” и тези с руската поетеса Марина Цветаева (1892–1941).

„Писма до един млад поет” ми беше любимата част. Може би защото в нея са изложени най-ясно възгледите на Рилке за създаването на изкуство. В тази кореспонденция е поместена и най-стоплящата и ефикасна критика към начинаещите писатели.

„Обърнете се към себе си. Изследвайте причината, която Ви кара да пишете; проверете дали корените й се крият в най-потайните кътчета на сърцето Ви, признайте пред себе си дали забраната да пишете би била за Вас равнозначна на смърт. И преди всичко: в най-тихия час на своята нощ си задайте въпроса: трябва ли да пиша?”


Рилке се усмихва. 

Втората част от книгата - „Писма до една млада жена” не ми беше толкова интересна. Може би защото голяма част от разговора между двамата е от личен характер, говори се за неща, които не са съвсем ясни и необходимо да се прибягва към предговора от преводачката Майа Разбойникова-Фратева

Кореспонденцията с Цветаева е тягостна и по детски чиста. В редовете се преплитат болките и радостите на двамата поети, твърде чувствителни за един суров и практичен свят. Вечните уговорки кога и как да се видят никога не се изпълняват. Едни от последните писма на Рилке са поместени тук. Болезнено е да се чете, чувствах го като прегрешение, сякаш се натрапваш в нечие чуждо пространство. Дали след години ще се ровят в чатовете на днешните писатели?

Книгата предлага поглед към тревогите и тихите радости на Райнер Мария Рилке. Едва ли има нужда от препоръка. Просто знайте, че вече я има по книжарниците.

Издателство: Колибри