вторник, 19 юли 2016 г.

Хъмфри Карпентър - „Дж. Р. Р. Толкин. Биография”



Хъмфри Карпентър е написал увлекателна и пълна с живот биография. От пясъците на Африка до прашасалия кабинет в Оксфорд, книгата проследява необикновеното пътешествие на бащата на фентъзито.

Не всяка изключителна личност обещава интересна биография. Много случки са изумителни, когато ги чуеш от самия човек, но изглеждат банално на хартия. Важно е и умението на писателя, от когото се изисква да подреди и да изхвърли примесите. Вредители като сантименталност, патетизъм и героизация прояждат основите на честния разказ и принизяват биографията до най-обикновена възхвала. В случая всички компоненти са дошли на място.

С ловък номер Карпентър започва историята от края. С покана в къщата на Професора. Годината е 1967, Толкин вече е получил световно признание за творбите си и, досущ като един Билбо Бегинс, е потърсил усамотение в сумрака на кабинета си.

В края на 1966 г. в един вестник отбелязали: „В Йейл трилогията се разпродава по-бързо от „Повелителят на мухите" на Уилям Голдинг на върха на славата му. В Харвард изпреварва „Спасителят в ръжта" на Дж. Д. Селинджър". Взели да се появяват значки с лозунги „Фродо е жив", „Гандалф - президент", „Елате в Средната земя". Клоновете на „Толкинсткото общество" никнели като гъби по Западния бряг и в щата Ню Йорк и накрая то прераснало в „Митопично общество, отдадено също на изучаването на творбите на К. С. Луис и Чарлс Уилямс. 


Илюстрация на Робърт Джей. Лий към изданието на „Хобит" от 1967 г. 
Ето къде откриваме нашия герой. На върха на славата. И все пак, Карпентър описва раздялата им: Стисва ръката ми и се прибира, някак безрадостно, обратно в къщата. За да научим откъде идва тази безрадостност, ще трябва да отпътуваме до бреговете на Южна Африка, където започва скромното начало на един велик, но изпълнен с душевни сътресения живот. Краят на 19 век, малко африканско село, европейци се опитват да поставят основните на модерната цивилизация - банкиране и железница. Труден живот, обветрен от прахоляка на пустинята. На малкия Роналд не му понася климатът и заедно с майка си и брат си заминават за Бирмингам. Баща му остава завинаги в Африка, покосен от мозъчен кръвоизлив. Майка му също си отива няколко години по-късно. Трудно начало за младото момче, в чиято глава бушува нестихващо въображение.

Тогава се появява Идит - любовта на живота му, за която ще се ожени години по-късно (след множество спънки), появяват се и езиците, към които бащата на фентъзито ще развие почти обсесивна привързаност. От Сигурд и Фафнир до Сър Галуейн и Зеленият рицар и разбира се Беоулф, Толкин открива своите вдъхновения, които ще повлияят на цялото му творчество. От една екскурзия до Шотландия пък ще си купи картичка с картината на немския художник , наречена „Планинският дух". Роналд прибира картичката внимателно и години по-късно изписва на гърба й: Произходът на Гандалф.

Йозеф Мадленер - Планинският дух"
Тогава идва Първата световна война, в която Толкин губи почти всичките си приятели. Тогава (може би като спасителен механизъм) започва оформянето на неговия нелеп вълшебен език, който по-късно ще придаде на произведенията му недостижимите пълнота и тежест. Започват и първите наченки на Балада за Еарендил, описваща странстванията на мореплавател, чийто кораб се превръща в звезда. По-късното легендата ще влезе в „Силмарилион". Дано изричаш нещата, които аз съм искал, дълго след като мен вече няма да ме има - последните думи на един от загиналите му приятели ще дадат нужната мотивация на младия писател да завърши онова, което вече назрявало в съзнанието му. Мечтата му да създаде митология на Англия.

Карпентър прилежно проследява зародиша и развитието на литературното наследство на Толкин. От първите му стихотворения, до писмата и обяснителните бележки, които хвърлят допълнителна светлина върху мотивите и концепциите. Ужасите на войната помагат на Толкин да избяга от сантименталното, като често историите завършват с мрачен оттенък. От по-ранните му произведения е и „Децата на Хурин", което носи суровата драматичност на шекспировските трагедии. Следва запознанство с К. С. Луис (автор на „Хрониките на Нарния"), с когото Толкин ще заформи полемично, но здраво приятелство. Той е и един от първите критици на Професора: Пресуших ароматния бокал и най-сетне утолих вечната жажда. Веднъж като набере скорост по стръмния склон към великолепие и ужас, разказът става почти ненадминат в цялото богатство на повествователното творчество, което ми е известно. 



Не отделих достатъчно място на самия подход и стил на Карпентър може би защото те са безупречни в своята прозрачност. Книгата сякаш няма автор, което е най-голямото отличие за един биограф. Всички усилия са насочени към улавянето на възможно най-точния образ.

Толкин беше първият писател, който хвана въображението ми в мрежите на фантастичното, след което го пусна в широкия простор на литературата, където всяка неочаквана среща беше ново приключение. Благодарен съм, че най-накрая получих достъп до един по-личен поглед към изключителния му живот. Струва ми се, че тези от неговия вид вече не крачат по земята и не съм сигурен, че някога отново ще видим някой с подобна големина.

Издателство: Колибри

Други рецензии:
Библиотеката

петък, 15 юли 2016 г.

„Шекспировската трагедия” - А.С. Брадли



Славна е книгата на Брадли. Ясна, просветляваща, написана със страст и любов към думите на Шекспир. Не съм чел по-добър литературоведски труд.

Шекспировската трагедия” се състои от лекции, изнесени в началото на миналия век в Ливърпул, Глазгоу и Оксфорд от литературния критик А.С. Брадли. В тях се разглеждат четирите най-известни трагедии на Шекспир - Хамлет, Отело, Макбет и Крал Лир. Брадли прави важно уточнение, че няма да се занимава с теми като личния живот на Барда, източниците му и дори стихосложението. Тези ограничения придават на книгата спретнатост и целенасоченост.

Първите две лекции се фокусират върху същността и конструкцията на Шекспировската трагедия. Какво представлява, какви са основните елементи, които я съставят и каква е драматургичната постройка. Много ми харесаха тези глави, защото обхващат цялостния подход на Шекспир и макар по-късно, в лекциите за всяка отделна трагедия, Брадли да продължава със сравненията с другите трагедии, точно тук в началото има най-голяма концентрираност на препратки.

Каква е същността на шекспировската трагедия, ако се абстрахираме както от нейната форма, така и от разликите в съдържанието между една и друга трагедия? От какъв характер е трагичната страна на живота, представена от Шекспир? Какъв е общият факт, който се разкрива ту в една, ту в друга трагедия?

Това са основните въпроси, разгледани в първата лекция. С изумителна яснота на мисълта, Брадли разтваря тялото на Шекспировската трагедия и изважда органите, които го съставят и движат. Оказва се, че трагедията винаги е за мъж с високо положение, Бедата, която се стоварва върху него също е изключителна. Тя не може да е нещо ежедневно, като болест или бедност. Не може и да е като страданията, сполетели Йов от Библията, където просто се изливат от небето. Бедите в Шекспировската трагедия произтичат от действия, действията на хора. Интересен примес се открива тук. От една страна героите са тласкани от съдбата, има и случайности, като разминаванията на Ромео и Жулиета, но от друга страна самите герои задължително трябва да направят избор.

Според Орсън Уелс ролята на призрака е най-трудната. В книгата на Брадли можете да прочетете за важността й.


Макар в трагедиите да се срещат анормални състояния, било то сомнабулизъм, халюцинации или лудост, Шекспир избягва да се уповава на тях и винаги създава конфликта чрез деянията на хора в трезво състояние. Друго, което ме впечатли, беше това, че вътрешният конфликт на героя е донякъде отражение на външен такъв. Дали ще има война, разпра между две семейства или заговор, героят се измъчва от вътрешни движения, които са огледален образ на случващото се наоколо. Самият свят е в агония. 


Оставаме изправени пред необяснимия факт (или също толкова необяснимата привидност) на един свят, който мъчително се стреми към съвършенство, но заедно с прекрасното добро ражда и зло, което успява да преодолее единствено чрез самоизмъчване и загуба на част от себе си. И тъкмо този факт или привидност е трагедия. 
Какво да кажем за „Хамлет”? Чел съм трагедията, гледал съм няколко екранизации и съм се ровил в статии,които имаха амбицията да я анализират и разтълкуват, но винаги съм оставал с усещането, че нещо ми убягва. Това, сега разбирам, е нещо, заложено в самата подредба на събития и действия на героя в нея. Брадли разбулва няколко широко разпространени заблуди. Че принцът е луд или (както Колридж е предположил) слабохарактерен.

Не, твърди Брадли, това е смел и решителен герой, който страда, отворила се е широка рана в сърцето му. Но от какво? Не е от смъртта от баща му, не е и от последвалото разкритие на духа. Според Брадли основната причина за меланхолията, която обезоръжава Хамлет, е разочарованието от майката. Майката, която твърде бързо е скочила в леглото на брата на мъжа си. Тази меланхолия е движещата (или по-скоро обездвижващата) сила на Хамлет. С нея се обяснява непостоянното му поведение и липсата на характер. Хамлет е измъчван от неспособността си да действа, дългът му към мъртвия му баща е занемарен.

Още много неща можете да прочетете в лекцията. Какво е отношението на Хамлет към Офелия. Има ли любов между тях, защо принцът се държи грубо и каква всъщност е нейната гледна точка.

Как всичко ме кори...!

Неизчерпаема е книгата на Брадли. Тепърва ми предстои да прочета лекциите за другите трагедии. Не искам да бързам, защото е нужно време, за да осмисля прочетеното. Бързам обаче да ви споделя да си купите книгата, защото е наистина изключителна рядкост у нас да се появяват такива трудове, в толкова добро оформление и адекватен превод. Нищо чудно да се запалят любопитството и любовта ви към Шекспир, убити студенокръвно от училищната система.

Издателство: Изток-Запад.

сряда, 6 юли 2016 г.

„Бруклин" - Колм Тойбин



Бруклин" е чудесна книга. Колкото сантиментална, толкова и правдива. Като самия живот. Бях на косъм да я оставя, всъщност докато я връщах на рафта в книжарницата, видях снимката на автора. Това е лицето на човек, който е видял неща - казах си - трябва да обърна повече внимание. След което седнах и четох. Четох в продължение на два дена, докато животът на Ейлиш не стана болезнено близък, въпреки разликите в човешкия ни опит. Говоря за нея като за истински човек, защото портретът й е толкова умело обрисуван, че я усещам точно такава. Момиче, събрало в себе си хиляди души, отправили се на пътуване през океана, към едно по-светло бъдеще в земята на свободните и смелите".

Историята се развива през 50'-те години между Ирландия и Америка. Шумът на Втората световна все още бумти в заглъхналите уши на Европа - време на объркани мечти и търсения. Ейлиш Лейси работи в бакалията на дръпнатата госпожица Кели, която движи магазина според своя набор от правила (например обслужва първо редовните си клиенти). Това е първият пример за независима жена, което младото момиче вижда. Тогава идва предложението - Америка. Ейлиш ще отпътува сама, но отец Флъд я убеждава, че

Някои части на Бруклин са досущ като Ирландия. Пълно е с ирландци, там живеят прекрасни хора. Около църквата кипи живот, дори повече отколкото в Ирландия. И има работа за всеки, който има желание да се труди.


Кадър от едноименния филм

Трудно е за майка й да се раздели с нея, трудно е и наперената й сестра Роуз, която винаги се е грижела за Ейлиш. Но това е единственият шанс момичето да бъде нещо повече от продавачка в бакалия. Тойбин умело побира в първите 40 страници скромния живот на ирландските момичета, прозата му е семпла, но ефективна. Успокояващо е, когато авторът не прилага трикове, за да впечатли, а използва силите си за очертаването на точни образи. Намирам това за най-голямото качество на „Бруклин" - правдивия свят, който разкрива. Не съм предполагал, че историята на едно момиче и емиграцията й по времето на миналия век могат да оставят толкова силен отпечатък в съзнанието ми.

Не съм живял извън България, никога не съм излизал от страната си. Сигурен съм, че книгата ще развълнува много повече тези от вас, които са пътували или в момента са някъде другаде. Но това е преди всичко добре разказана история, а  добре разказаните истории надхвърлят ограниченията на основната си тема и се превръщат в общочовешки разкази, отключващи силата на съчувствието.

Издателство ICU са привлечени към историите с куфар. Отново с чудесно съдържание и безупречно оформление. Искаме още!

Други рецензии:
На по книга две

петък, 17 юни 2016 г.

„Изгубеният свят” – Артър Конан Дойл



Нямах намерение да чета приключенски роман, може би поради глупавия предразсъдък, че това е литературен жанр, който съм надраснал. Отдавна асоциирам приключенията на Тарзан и морските абордажи на пиратите за неизменна част от юношеството, която с годините губи чара си. Един небрежен поглед към новото издание на Изток-Запад обаче беше достатъчен, за да преосмисля позицията си.

„Изгубеният свят” е публикуван през 1912 г. като серия в списание „Странд”.   
Историята започва в Лондон, където младият журналист Малоун е предизвикан от жената, която ухажва да се впусне в приключение, за да стане достоен претендент за ръката й. Издателят му го насочва към избухливия Чалънджър, който скоро ще защитава шантавите си изводи от пътуването си до Южна Америка пред академичната общност. Макар да е взет на подбив, професорът получава възможност за ново пътешествие до далечния континент, като негови спътници са младият Малоун, ловецът лорд Рокстън и заядливият професор Съмърли.

Безспорно най-запомнящият се елемент от книгата е образът на Чалънджър, когото бихме могли да сравним с друг култов герой на Дойл, а именно частния детектив от Бейкър Стрийт. Чалънджър, подобно на Холмс е неразбран гений, няколко крачки пред останалите, който следва вътрешния си компас и прави безпогрешни изводи, разликата е, че е толкова избухлив и невъздържан, че не би изтърпял и най-малката подигравка по повод неговите теории. Лесно е подобен образ да се превърне в карикатура, но Дойл съумява да запази достойнството му, примесвайки го с неизбежните каламбури.


Дойл прави всичко възможно да е точен в научните факти от епохата, но въпреки това размерите на динозаврите изглеждат нелепи, както и представянето им като глупави създания. В една от сцените динозавър събаря дърво, което го удря по главата. Множеството природни описания не са хаотични, а създават ясна представа за локацията на героите. Не знаех, че невероятното място, където се е скрил изгубения свят всъщност се намира на плато. Екстравагантна хрумка, която засилва приказната атмосфера. Всъщност може да кажем, че действието се развива в heightened reality, което е като отражение на фантастичното.

Преди да стигнат обаче до джунглите, предстои подготовката и пътуването. Половината книга се занимава с академичната общност в Лондон, с представянето на буйния професор Чалънджър и останалите герои. Първата глава изненадващо е отделена изцяло на разговор между разказвача Малоун и неговата възлюбена Дорис. Сцената е интересна с липсата на страст и не чак толкова силното влечение на Малоун, който си мисли, че това е жена, която заслужава вниманието му. Когато в последната глава кръгът се затвори, излизат наяве неподозирани черти от характера й. Пътуването не е описано в детайл, но пристигането и пренасянето на багажа е интригуващо и напомня на приготовленията на Робинзон Крузо.



Феновете на динозаврите ще са доволни да научат, че в книгата се появява Игуанодон, Стегозавър, Алозавър и Тиранозавър Рекс. Както споменах по-горе, юрските представители са опростени до впечатляващи, но пасивни и глупави създания, които героите наблюдават с възхищение. Не съм чел романа на Крайтън, по който е световноизвестният филм на Спилбърг, но съм убеден, че там научната акуратност е далеч по-точна. Може би и самите динозаври са по-нюансирани.

Всъщност птеродактилите са едни от малкото динозаври, които проявяват агресия към неканените гости, но ужасът в романа ще дойде от едни неочаквани обитатели.




Нещо дебне в сенките и следи всяка крачка на героите. Знаем за динозаврите от самото начало, подготвени сме за острите им зъби. Какво става обаче, когато врагът е ловък и умен, когато притежава много от качествата, с които човечеството е наложило волята си над света. По дърветата подскачат маймуночовеци, подразнени от нашествениците, които следвайки инстинкта си тръгват на война. Малко са сцените на ужас в романа, защото Дойл запазва игривия и ироничен тон, характерен за приключенските романи, но когато героите се защитават от ловкия неприятел, сигурността, че ще оцелеят се разклаща. Има нещо ужасяващо в сблъсъка на човека с миналото му. Поне за мен това представлява тази среща с маймуночовеците. Кубриков сблъсък на свръхчовека с древното му аз. Брутална, но неизбежна доминация. Дойл не се възползва напълно от възможностите за един по-философски поглед, а се придържа към приключенската формула, дори не са загатнати опити (както при Уелс) да се отклони от расистките възгледи на епохата си.


Странно е колко ми напомни романът на „Хобит” и филма „13 войн”. Що се отнася до Толкин, имаме герой, който решава да се отправи на приключение, което е нетипично за природата му, водачът на групата е невъздържан, но силен лидер, който ги вкарва в опасност. По някое време героят се качва на дърво и оглежда района, което му доставя удовлетворение и чувство за полезност, след което се отличава и с храброст. След края на приключението липсва каквото и да е признание от общността, но пък за сметка на това всеки получава своя дял от тайно съкровище. Що се отнася до филма с Бандерас, имаме пещери, в които живеят маймуноподобни човеци, които отвличат част от героите, следва спасяване и преследване, а изходът е в дъното на една от пещерите.

Надявам се да не съм ви развалил удоволствието от четенето, предвид колко тайни разсипах, но сте имали сто години да се запознаете с романа. Дали го препоръчвам? Абсолютно! Преводът на Александър Шурбанов е страхотен и текстът се чете като по вода, а илюстрациите на Джоузеф Клемънт Кол допълнително обогатяват приключението. Няма да ви занимавам с глупости, че съм се върнал в детството и т.н, но да, има го и този момент. 


Издателство: Изток-Запад



събота, 4 юни 2016 г.

„Монахът” - Матю Грегъри Луис


Сигурен бях, че „Монахът” ще бъде скучен и обстоятелствен роман. Книга за която говориш, но никога не прочиташ. Знаех за влиянието й върху литературата, но не предполагах за дълбочините и богатствата й, които се разкриха пред мен, когато я отворих. 

Младата Антония и приказливата й леля отиват да видят проповедта на прочутия със смирението си монах Амброзио, когото цял Мадрид обожава. Докато го чакат да излезе, двете се запознават с красивия и благороден дон Лоренцо де Медина, който се влюбва в Антония. Проблемът е, че тя е останала без наследство и единственото решение е дон Реймонд Тсистернас, също благороден и смел приятел на Лоренцо, да я признае за своя роднина.   

Този Реймонд пък от дълго време е влюбен в сестрата на Лоренцо – Агнес, която насилствено е влязла в метох. Това е втората линия, която предоставя смразяващ разказ в разказа, в който се появяват Кървавата монахиня и Скитникът евреин. Има призраци, пътуване до Германия и бягство от замък. Може би най-вълнуващата част освен финала.

Реймонд и Кървавата монахиня

Третата линия вече е тази за Амброзио – най-благочестивият монах в Мадрид. Изолиран от света, Амброзио години наред се е лишавал от плътските страсти, посветен единствено на небесния си отец. Най-верният и прозорлив негов ученик е Розарио, който една вечер сваляйки качулката си, се разкрива като изкусителната Матилда. Амброзио е поразен от красотата й и скоро хлътва в изкушението. Това е само началото на престъпленията, които предстои да извърши горделивия монах.   

Объркахте ли се? Всичко е в реда на нещата. Всъщност героите не са много, но в началото няма да е зле да си приготвите листче, на което да записвате кой на кого какъв е и кой в кого е влюбен. 

Годината е 1796, Матю Луис е на 19 години. Пише Монахът за десет седмици и преобръща представите за ужас в литературата завинаги. Не е зле като за тинейджър. Предговорът и бележките са достатъчно пространни, относно новите елементи, които романът прокарва. Покварен монах, явяващ се нещо като първия антигерой в литературата; обръщане на половете; секс и сатанизъм. Не е толкова страшно, колкото го описвам, но е достатъчно, за да ви причини кошмари (на мен ми се случи). 

Луис без съмнение прокарва атеистичните си виждания и отправя сериозна критика към покварената църква, но романът изобилства от свръхестествени явления, които (за разлика от други готически произведения) така и не получават обяснение. Може би това е поредният трик на автора да обърне с краката нагоре представите на читателите, но във всеки случай светът на „Монахът” не е този на Шерлок Холмс. 


Матю Луис като един Кристофър Хитнченс от 18 век, 

Много са авторите, останали впечатлени от атмосферата и иновациите на Луис. Едгар Алън По, Мери Шели, Колридж, както и всички, които през следващите векове ще задълбават в ужаса. Луис е първият, който се осмелява да прекрачи границата на обикновения страх и да разкрие пълните измерения на кошмарите. Чудовищните престъпления, извършени от Амброзио, шокират с живите си описания. И все пак, когато възмездието пристига, съчувствието ни не се е отделило напълно от клетника. Въпреки непростимите си престъпления, Амброзио събужда в нас милост, виждаме го като жертва на обстоятелствата.

Няма как да подминем работата на Слави Ганев, който миналата година преведе Дракула със същата страст и обсесивно задълбаване в детайлите. Ще се въздържа от категоризации и хвалби, тъй като не умея да оценявам превод, но е факт, че книгата (с изключение на стиховете в нея) се чете леко и безпрепятствено. Бележките и предговорът обогатяват неизмеримо много преживяването и предоставят един неизчерпаем кладенец от информация за по-любопитните. Твърдите корици и дизайнът се връзват чудесно с изданието на Дракула, но без съмнение двете книги изискват още приятелчета на рафта до тях. Би било чудесно това да се очертае като поредица от готически романи (тук е мястото да си изпрося един Дънсейни!).

Престъплението на „Монахът” най-накрая е поправено. Престъплението роман с такава широта на влияние да излиза чак сега у нас. Но забравете за иновативните неща в него. Оставете ги на литературоведите. Това е добра книга, написана със страст, в която ще се потопите целите (в кръв). 

Издателство:
Дежа Бук


Други рецензии:
Книжен Жор

КниголандияКнижно
Книжен Петър

...    

понеделник, 25 януари 2016 г.

"Дзен и японската култура" - Дайсецу Судзуки


Ако някога се поинтересувате от дзен (а аз ви препоръчвам да го направите), най-добрият увод в източната философия (ако изобщо можем да я окачествим като философия) е изложен в книгите "Пътят на Дзен" на Алън Уотс и "Увод в дзен будизма" на Дайсецу Судзуки. И двете книги могат да се намерят у нас, като втората трябва да се търси на старо, тъй като скоро не е преиздавана. 

Селинджър пише в едно от писмата си, че като популяризатор на дзен, Алън Уотс е направил кариера, което противоречи на принципите на дзен и донякъде го дискредитира. Не знам дали това е честно, предвид оскъдната информация за дзен, която е била достъпна преди това (изключваме някои академични и културни кръгове). Книгата на Уотс е чудесен увод, добро начало, с което да започнете. След това препоръчвам "Дао на водата", която е по-конкретна и специализирана.

"Дзен и японската култура" предлага нещо, което уводните книги споменават само бегло. Това изключително важният културен и исторически контекст на развитието на дзен. Що за хора и по какъв начин са приели и доразвили тази философия, какво са открили в нея и как са я вмъкнали в ежедневието си. 



Судзуки изследва влиянието на дзен върху няколко аспекта от живота на японеца. Конфуцианството, самураите, фехтовалното изкуство, хайку поезията, изкуството на чая и любовта към природата.

Принципът на сатори гласи, че човек не бива да се опира на идеи, за да постигне истината за нещата, защото идеите са полезни за определяне истината на нещата, ала не ни запознават лично с нея. Разсъдъчното знание може да ни направи мъдри в известен смисъл, но това е повърхностна мъдрост. То не е живата истина и следователно в него няма творчество, понеже е само натрупване на мъртва материя. 

Дзен се интересува преди всичко от интуитивната реакция, а не от логиката и аналитичното. Тази интуитивност е неразривно свързана с японското разбиране за религия, изкуство и метафизика. Не чрез разсъдък, а чрез действие и хармония, човек достига най-висшите нива на просветление. От този идеал се е формирало художественото чувство у японците. Минималистичните рисунки, които са включени в богатото приложение, свидетелстват за това. С резки и сигурни движения на четката, художникът очертава лодка в морето. Празният фон отзад е всичко. Едното е част от всичко и всичко се крие в едното. 

Издателство:
Изток-Запад


понеделник, 28 декември 2015 г.

"Завръщането" - Майкъл Пунке


С наближаващия край на годината, който поради топлото време се промъква все по-неусетно, взех да се питам коя да е последната книга, за която да пиша и има ли значение изобщо. След дълго лутане, накрая зарязах всичко подготвено и вдъхновен от феноменалния трейлър на предстоящата адаптация, подхванах "Завръщането" на Майкъл Пунке. 

Книгата е базирана на действителен случай и разказва за трапера Хю Глас, който през 1823 г. е нападнат от мечка гризли в покрайнините на река Грант, близо до северната част на Скалистите планини. Глас, заедно с банда юнаци събира кожи, навлизайки все по-внимателно в дивото, под постоянна заплаха от внезапни индиански нападения. Но най-голямото му изпитание се оказва майка гризли, която пазейки малките си, обезобразява трапера и потрошава тялото му. 

Другарите му са поставени пред труден избор. Невъзможността да го носят през стотиците мили до най-близкия форт и моралната отговорност да стоят до него, докато издъхне. Никой от тях не предполага, че Глас ще се възстанови от раните си, затова поверяват на безскрупулния Фцджералд и младока Бриджър да останат до него, докато премине в отвъдното. Подплашен от племе Арикара, Фицджералд ограбва Глас и го изоставя да лежи беззащитен пред задаващата се заплаха. И тогава, докато изгасва последният пламък надежда, мисълта за отмъщение и непримиримост срещу извършената неправда, пораждат нови сили живот.

Така започва дългото завръщане. 


История, стара колкото света. От Омир, през Дюма и чак до нас. Един човек, against all odds отказва да умре. Търси своето и въздава справедливост. Харесвам идеята, че в нашата фантазия отмъщението винаги е далеч по-сладко от настъпилия дългоочакван момент. Изправени пред фантазиите си, неволно поглеждаме назад. Има ли всичко това някакъв смисъл? Заслужавало ли си е голямото пътуване? За да разберете дали Глас получава това, което търси, ще трябва да прочетете книгата, но ще кажа, че краят следва плътно вътрешната логика на книгата и по никакъв начин не разочарова. Алтернативите са далеч по-схематични и се радвам, че Пунке не се е изкушил да превърне финала в безмозъчна гонка през гората.

Ако сте чели "Граф Монте Кристо", знаете, че по-голямата част от романа няма нищо общо с вълнуващото бягство от замъка или вдъхновяващото обучение на абат Фариа. Дюма предпочита да ни описва модните от онова време приеми и буржоазно ежедневие. Пунке не допуска грешката да се разпилява. Книгата е стегната и неотлъчно се придържа към своя герой и неговите жертви.

Едно от основните ми притеснения беше, че ще има досадни природни описания, особено на всевъзможните тревички и билки, които Глас яде по пътя, както и други уроци по оцеляване, които жадните за приключения да прилагат на практика. Пунке обаче не забравя модерния читател, израснал в щадящата люлка на града. Затова всички сцени, в които Глас отчаяно търси храна или създава подслон, са предадени по интересен и ясен начин. Във всеки един момент знаете какво и защо се случва, без да ви е необходим речник.


"Завръщането" не е само роман за силата на човешкия дух и оцеляването в сурови условия. Има няколко сцени, които подбуждат дълбоки морални и общочовешки въпроси. Единият е, когато групата мъже обсъждат дали да изоставят Глас и как да го направят, за да не се чувстват след това зле. Решението е елегантно, а съвестта им остава чиста. Другият момент идва към края на романа, когато самият Глас е поставен пред труден избор. С динамичните си и прецизни описания Пунке ни прави съучастници на героя. Превръщаме се в мъжа, отправил се на вечното завръщане. Колкото физическо, толкова и духовно.

Ретроспективните глави хвърлят светлина върху миналото на Глас, помагат да опознаем характера и мотивацията зад решенията му и предоставят приятно разнообразие сред покритото от сняг отчаяние. Ако борбата с мечки, вълци и индианци не ви е била достатъчна, добавете и няколко сцени на пиратски плавателен съд в Карибите. Перфектният приключенски роман започва да добива форма.

Филмът на Иняриту, с участието на Леонардо е основната причина книгата да се появи на български. Тъй като чакаме премиерата чак след месец, не мога да правя никакви съпоставки, нито мога да кажа дали е препоръчително да се чете преди филма. Все пак, доколкото знам, качествата на филма не са в сюжета и героите, а във визуалната презентация, така че едва ли ще си развалите удоволствието, ако я прочетете преди това. Но моля ви, не бъдете от хората, повтарящи безкритично: "Книгата беше по-добра".

Преводът е добър, Богдан Русев е редактор, така че фактологически неразбории няма. Лошото е, че има доста коректорски грешки, но пък книгата толкова ме грабна, че тотално спрях да им обръщам внимание. Щастлив съм, че приключвам годината с толкова вълнуваща книга. Върна ме към атмосферата от романите на Джек Лондон, Карл Май и суровите приключения на мъжете, опитомили прерията.

Присъда:
5/5

Издателство:
Сиела