неделя, 25 септември 2016 г.

„За градинарството“ - Валафрид Страбон


Никога не съм имал градина. Не съм сял, поливал, подрязвал, не съм полагал каквито и да е усилия за отглеждането на растения, като изключим анемичните училищни инициативи и 1-2 ваканционни приключения. Затова винаги съм чувствал липсата на тази толкова близка за нас хората дейност особено болезнена. Има нещо мистично в отглеждането на градина, нещо почти религиозно. 

Валафрид Страбон пише поемата „De cultura hortorum“ през ІХ в., докато е абат в манастира „Райхенау". Изолиран от кръвопролитните борби за власт в сърцето на Европа по това време, монахът се фокусира върху задължението си като градинар. Според „Уставът на св. Бенедикт", който Страбон следва, освен на духовната подготовка, монасите трябва да обръщат внимание и на физическия труд. А каква по-благоугодна работа от грижата за растенията. 

Първата задача на човека, сътворен от Бога е била да бъде достоен настойник на всичко живо. Райската градина като първообраз дава необходимата символична сила за ежедневното усърдие на монасите. Отделно на градината може да се погледне и като на отражение на вътрешния живот, а на плевенето на бурени като на изчистване от греха.

Изглед към традиционна манастирска градина. 
За градинарството“ е поема, посветена на 24 цветя и билки,  които Страбон отглежда в градината си. Монахът изтъква благотворното им влияние върху здравето, както и символичното им значение. Вдъхновители са Вергилий с неговата поема „Георгики", както и Плиний Стари с „Естествена история“. Сред избраните от Страбон растения са: Седефче, Бял пелин, Резене, Перуника, Сънотворен мак, Блатна мента, Целина и др. 

Чуйте само каква любов предизвиква пъпешът:

И така, щом ножът разреже сърцевината на плода, изтичат обилни реки сок заедно с многобройни семена. После щастливият ти сътрапезник, като разкъса с ръка кухото тяло на много парчета, получава изобилните наслади на градината, а свежестта и вкусът се услаждат на небцето и тази храна не затруднява твърдите зъби, а лесно се дъвче и преглъща и с природната си сила захранва отвътре с прохлада. 

Преводът на Калина Босева е изключително точен и лек за четене, а ерудицията й по темата предоставя множество бележки, които обогатяват опита и биха ви помогнали, ако решите да навлезете по-сериозно в материята. Книгата е информативна по два начина - като исторически извор и като биологически справочник. Лично аз взех решение да си направя балконска градинка с билки. Да видим какво ще стане от цялата работа.

В заключение... 

Написана с любов и искрено възхищение пред чудото на природата, „За градинарството“ е поема, която ще ви накара да изключите компютъра и да прекопаете градината на баба. 

Издателство: Изток-Запад

четвъртък, 22 септември 2016 г.

„Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер Мария Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция"


Записките на Малте Лауридс Бриге" е сред едно от откритията ми тази година. И Райнер Мария Рилке като цяло. Знаех за него, но не бях чел нито поезията, нито краткия му роман с автобиографични елементи. В „Лауридс Бриге" ми харесаха лиричната проза и изповедния и доверителен тон. Рилке бързо ти става приятел. Приятел, на чиято чувствителност се възхищаваш. Междувременно си намерих изключителните „Дуински елегии", които сякаш са писани в друго измерение. Предстоят ми разказите и драмите му.

Сега от издателство Колибри добавят ценен актив към достъпните на български книги от австрийския поет. Томчето, което излезе миналата седмица включва три кратки кореспонденции на Рилке - „Писма до един млад поет”, „Писма до една млада жена” и тези с руската поетеса Марина Цветаева (1892–1941).

„Писма до един млад поет” ми беше любимата част. Може би защото в нея са изложени най-ясно възгледите на Рилке за създаването на изкуство. В тази кореспонденция е поместена и най-стоплящата и ефикасна критика към начинаещите писатели.

„Обърнете се към себе си. Изследвайте причината, която Ви кара да пишете; проверете дали корените й се крият в най-потайните кътчета на сърцето Ви, признайте пред себе си дали забраната да пишете би била за Вас равнозначна на смърт. И преди всичко: в най-тихия час на своята нощ си задайте въпроса: трябва ли да пиша?”


Рилке се усмихва. 

Втората част от книгата - „Писма до една млада жена” не ми беше толкова интересна. Може би защото голяма част от разговора между двамата е от личен характер, говори се за неща, които не са съвсем ясни и необходимо да се прибягва към предговора от преводачката Майа Разбойникова-Фратева

Кореспонденцията с Цветаева е тягостна и по детски чиста. В редовете се преплитат болките и радостите на двамата поети, твърде чувствителни за един суров и практичен свят. Вечните уговорки кога и как да се видят никога не се изпълняват. Едни от последните писма на Рилке са поместени тук. Болезнено е да се чете, чувствах го като прегрешение, сякаш се натрапваш в нечие чуждо пространство. Дали след години ще се ровят в чатовете на днешните писатели?

Книгата предлага поглед към тревогите и тихите радости на Райнер Мария Рилке. Едва ли има нужда от препоръка. Просто знайте, че вече я има по книжарниците.

Издателство: Колибри

вторник, 13 септември 2016 г.

„Небостъргач" - Джеймс Г. Балард



За Джеймс Балард чух за първи път покрай филмите „Империя на слънцето" на Стивън Спилбърг и „Сблъсъци" на Дейвид Кронънбърг. Когато потърсих за български издания, открих, че името на английския писател не е сред най-познатите у нас. Хубаво, че са филмите, както се казва, че да се появи и на нашия пазар някое, промъкнало се между корпоративните решетки, заглавие.

Поводът Colibri да пуснат „Небостъргач" (превод от „High Rise") без съмнение е едноименният филм с Том Хидълстън и Джеръми Айрънс, който излезе миналата година (в нормалните държави, а у нас може би другия месец покрай фестивала Cinelibri). Трейлър и подробности за адаптацията може да прочетете тук.

Не харесах филма. Стори ми се претрупан и разхвърлян. С богата палитра от персонажи, чиито истории режисьорът Бен Уийтли периодично подхваща, след което изоставя, за да се върне към тях след като вече сме забравили за какво изобщо ставаше въпрос. Тази постоянна смяна на скорости, в добавка към тоналния хаос на случващото се в сградата (от кошмар до фарс), ме отблъсна и за съжаление загубих интерес през втората половина. Като плюсове обаче отчитам красивите кадри и интересната стилизация, които са отговорни за няколко незабравими епизода.

По време на High Rise" ви се иска да сте сами в спрял асансьор.
Интересът ми към книгата беше подбуден от името на Балард, за когото в Англия вече говорят като за класик, както и от темите, които филмът бегло засегна. Трябва да отбележа, че все повече осъзнавам, че не харесвам антиутопии. С всяка следваща имам чувството, че получавам твърде малко, за сметка на повторени тропи. Случаят с „Небостъргач" е малко по-различен.

Историята се развива в бъдещето (някъде към края на XXI век) в луксозен 40-етажен небостъргач с хиляда апартамента. В него има всички удобства, необходими за съществуването на едно затворено общество - супермаркет, банка, ресторант, фризьорски салон, сауна, плувен басейн, училище и детска площадка. Обитателите почти не излизат, освен по работа. Бедните живеят на долните етажи, а по-заможните са от десетия нагоре. Купоните са изключителни и всички са ужасно любезни. Поне докато не спрат асансьорите.

Първа глава започва с това как главният герой доктор Робърт Лейнг яде кучето, размишлявайки върху необичайните събития, случили се през последните три месеца в сградата, и свършва с удавено в басейна (друго) куче. Според Балард това са първите признаци на западащата цивилизация. Не точно западаща, защото романът не е толкова критика, колкото нагледен пример от рода на "ако стане това, ще стане другото". Усеща се почти научно любопитство в подхода към материала. Балард е като луд учен, който ни вкарва в тайната си лаборатория, където с пръст на уста ни казва "шшт, елате по-близо и разгледайте тези забележителни екземпляри". И ние наистина не можем да извърнем поглед.

Счупето носи щастие. 
Лейнг е доктор и е част от средната класа - най-опасното и поддържащо системата звено. Със своята апатия и желание за удобство, те са отличните обитатели на дяволската сграда, която съществува благодарение на лицемерието и изфабрикуваните принципи, които всички следват. След неочакваната смърт на бижутера, който пада от 40-я етаж и спирането на асансьорите, обществото деградира към племенна система и накрая към отделни ловци-събирачи. Изреченията, които най-силно се запечатаха в съзнанието ми:

Съседите ни до един са имали добре задоволено детство и все пак са изпълнени с гняв. Вероятно негодуват, задето никога не са имали шанс да станат извратени

Неприятно е това чувство на несигурност. Колко от добрите обноски ще останат, когато токът спре? Балард не жали героите си. Не са пощадени нито борецът за правда (всъщност безсъвестен кариерист) Уайлдър, нито проектиралият сградата Роял. Единият се качва нагоре, другият слиза надолу. Честно казано на места не ми беше достатъчно интересно. Отново повтарям, че явно трябва да спра да чета антиутопии. Предпочитам по-лични истории, за предпочитане занимаващи се с човешкото състояние и вътрешните му конфликти, отколкото с обществото като цяло. Но е хубаво да има за всекиго по нещо.

Прочетете книгата, ако се интересуват от социология и психология на тълпата. Ако се боите за бъдещето на човечеството, Балард предлага един доста убедителен сценарий.

Оценка качество: 4/5
Оценка кеф: 2.5/5

вторник, 19 юли 2016 г.

„Дж. Р. Р. Толкин. Биография” - Хъмфри Карпентър



Хъмфри Карпентър е написал увлекателна и пълна с живот биография. От пясъците на Африка до прашасалия кабинет в Оксфорд, книгата проследява необикновеното пътешествие на бащата на фентъзито.

Не всяка изключителна личност обещава интересна биография. Много случки са изумителни, когато ги чуеш от самия човек, но изглеждат банално на хартия. Важно е и умението на писателя, от когото се изисква да подреди и да изхвърли примесите. Вредители като сантименталност, патетизъм и героизация прояждат основите на честния разказ и принизяват биографията до най-обикновена възхвала. В случая всички компоненти са дошли на място.

С ловък номер Карпентър започва историята от края. С покана в къщата на Професора. Годината е 1967, Толкин вече е получил световно признание за творбите си и, досущ като един Билбо Бегинс, е потърсил усамотение в сумрака на кабинета си.

В края на 1966 г. в един вестник отбелязали: „В Йейл трилогията се разпродава по-бързо от „Повелителят на мухите" на Уилям Голдинг на върха на славата му. В Харвард изпреварва „Спасителят в ръжта" на Дж. Д. Селинджър". Взели да се появяват значки с лозунги „Фродо е жив", „Гандалф - президент", „Елате в Средната земя". Клоновете на „Толкинсткото общество" никнели като гъби по Западния бряг и в щата Ню Йорк и накрая то прераснало в „Митопично общество, отдадено също на изучаването на творбите на К. С. Луис и Чарлс Уилямс. 


Илюстрация на Робърт Джей. Лий към изданието на „Хобит" от 1967 г. 
Ето къде откриваме нашия герой. На върха на славата. И все пак, Карпентър описва раздялата им: Стисва ръката ми и се прибира, някак безрадостно, обратно в къщата. За да научим откъде идва тази безрадостност, ще трябва да отпътуваме до бреговете на Южна Африка, където започва скромното начало на един велик, но изпълнен с душевни сътресения живот. Краят на 19 век, малко африканско село, европейци се опитват да поставят основните на модерната цивилизация - банкиране и железница. Труден живот, обветрен от прахоляка на пустинята. На малкия Роналд не му понася климатът и заедно с майка си и брат си заминават за Бирмингам. Баща му остава завинаги в Африка, покосен от мозъчен кръвоизлив. Майка му също си отива няколко години по-късно. Трудно начало за младото момче, в чиято глава бушува нестихващо въображение.

Тогава се появява Идит - любовта на живота му, за която ще се ожени години по-късно (след множество спънки), появяват се и езиците, към които бащата на фентъзито ще развие почти обсесивна привързаност. От Сигурд и Фафнир до Сър Галуейн и Зеленият рицар и разбира се Беоулф, Толкин открива своите вдъхновения, които ще повлияят на цялото му творчество. От една екскурзия до Шотландия пък ще си купи картичка с картината на немския художник , наречена „Планинският дух". Роналд прибира картичката внимателно и години по-късно изписва на гърба й: Произходът на Гандалф.

Йозеф Мадленер - Планинският дух"
Тогава идва Първата световна война, в която Толкин губи почти всичките си приятели. Тогава (може би като спасителен механизъм) започва оформянето на неговия нелеп вълшебен език, който по-късно ще придаде на произведенията му недостижимите пълнота и тежест. Започват и първите наченки на Балада за Еарендил, описваща странстванията на мореплавател, чийто кораб се превръща в звезда. По-късното легендата ще влезе в „Силмарилион". Дано изричаш нещата, които аз съм искал, дълго след като мен вече няма да ме има - последните думи на един от загиналите му приятели ще дадат нужната мотивация на младия писател да завърши онова, което вече назрявало в съзнанието му. Мечтата му да създаде митология на Англия.

Карпентър прилежно проследява зародиша и развитието на литературното наследство на Толкин. От първите му стихотворения, до писмата и обяснителните бележки, които хвърлят допълнителна светлина върху мотивите и концепциите. Ужасите на войната помагат на Толкин да избяга от сантименталното, като често историите завършват с мрачен оттенък. От по-ранните му произведения е и „Децата на Хурин", което носи суровата драматичност на шекспировските трагедии. Следва запознанство с К. С. Луис (автор на „Хрониките на Нарния"), с когото Толкин ще заформи полемично, но здраво приятелство. Той е и един от първите критици на Професора: Пресуших ароматния бокал и най-сетне утолих вечната жажда. Веднъж като набере скорост по стръмния склон към великолепие и ужас, разказът става почти ненадминат в цялото богатство на повествователното творчество, което ми е известно. 



Не отделих достатъчно място на самия подход и стил на Карпентър може би защото те са безупречни в своята прозрачност. Книгата сякаш няма автор, което е най-голямото отличие за един биограф. Всички усилия са насочени към улавянето на възможно най-точния образ.

Толкин беше първият писател, който хвана въображението ми в мрежите на фантастичното, след което го пусна в широкия простор на литературата, където всяка неочаквана среща беше ново приключение. Благодарен съм, че най-накрая получих достъп до един по-личен поглед към изключителния му живот. Струва ми се, че тези от неговия вид вече не крачат по земята и не съм сигурен, че някога отново ще видим някой с подобна големина.

Издателство: Колибри

Други рецензии:
Библиотеката

петък, 15 юли 2016 г.

„Шекспировската трагедия” - А.С. Брадли



Славна е книгата на Брадли. Ясна, просветляваща, написана със страст и любов към думите на Шекспир. Не съм чел по-добър литературоведски труд.

Шекспировската трагедия” се състои от лекции, изнесени в началото на миналия век в Ливърпул, Глазгоу и Оксфорд от литературния критик А.С. Брадли. В тях се разглеждат четирите най-известни трагедии на Шекспир - Хамлет, Отело, Макбет и Крал Лир. Брадли прави важно уточнение, че няма да се занимава с теми като личния живот на Барда, източниците му и дори стихосложението. Тези ограничения придават на книгата спретнатост и целенасоченост.

Първите две лекции се фокусират върху същността и конструкцията на Шекспировската трагедия. Какво представлява, какви са основните елементи, които я съставят и каква е драматургичната постройка. Много ми харесаха тези глави, защото обхващат цялостния подход на Шекспир и макар по-късно, в лекциите за всяка отделна трагедия, Брадли да продължава със сравненията с другите трагедии, точно тук в началото има най-голяма концентрираност на препратки.

Каква е същността на шекспировската трагедия, ако се абстрахираме както от нейната форма, така и от разликите в съдържанието между една и друга трагедия? От какъв характер е трагичната страна на живота, представена от Шекспир? Какъв е общият факт, който се разкрива ту в една, ту в друга трагедия?

Това са основните въпроси, разгледани в първата лекция. С изумителна яснота на мисълта, Брадли разтваря тялото на Шекспировската трагедия и изважда органите, които го съставят и движат. Оказва се, че трагедията винаги е за мъж с високо положение, Бедата, която се стоварва върху него също е изключителна. Тя не може да е нещо ежедневно, като болест или бедност. Не може и да е като страданията, сполетели Йов от Библията, където просто се изливат от небето. Бедите в Шекспировската трагедия произтичат от действия, действията на хора. Интересен примес се открива тук. От една страна героите са тласкани от съдбата, има и случайности, като разминаванията на Ромео и Жулиета, но от друга страна самите герои задължително трябва да направят избор.

Според Орсън Уелс ролята на призрака е най-трудната. В книгата на Брадли можете да прочетете за важността й.


Макар в трагедиите да се срещат анормални състояния, било то сомнабулизъм, халюцинации или лудост, Шекспир избягва да се уповава на тях и винаги създава конфликта чрез деянията на хора в трезво състояние. Друго, което ме впечатли, беше това, че вътрешният конфликт на героя е донякъде отражение на външен такъв. Дали ще има война, разпра между две семейства или заговор, героят се измъчва от вътрешни движения, които са огледален образ на случващото се наоколо. Самият свят е в агония. 


Оставаме изправени пред необяснимия факт (или също толкова необяснимата привидност) на един свят, който мъчително се стреми към съвършенство, но заедно с прекрасното добро ражда и зло, което успява да преодолее единствено чрез самоизмъчване и загуба на част от себе си. И тъкмо този факт или привидност е трагедия. 
Какво да кажем за „Хамлет”? Чел съм трагедията, гледал съм няколко екранизации и съм се ровил в статии,които имаха амбицията да я анализират и разтълкуват, но винаги съм оставал с усещането, че нещо ми убягва. Това, сега разбирам, е нещо, заложено в самата подредба на събития и действия на героя в нея. Брадли разбулва няколко широко разпространени заблуди. Че принцът е луд или (както Колридж е предположил) слабохарактерен.

Не, твърди Брадли, това е смел и решителен герой, който страда, отворила се е широка рана в сърцето му. Но от какво? Не е от смъртта от баща му, не е и от последвалото разкритие на духа. Според Брадли основната причина за меланхолията, която обезоръжава Хамлет, е разочарованието от майката. Майката, която твърде бързо е скочила в леглото на брата на мъжа си. Тази меланхолия е движещата (или по-скоро обездвижващата) сила на Хамлет. С нея се обяснява непостоянното му поведение и липсата на характер. Хамлет е измъчван от неспособността си да действа, дългът му към мъртвия му баща е занемарен.

Още много неща можете да прочетете в лекцията. Какво е отношението на Хамлет към Офелия. Има ли любов между тях, защо принцът се държи грубо и каква всъщност е нейната гледна точка.

Как всичко ме кори...!

Неизчерпаема е книгата на Брадли. Тепърва ми предстои да прочета лекциите за другите трагедии. Не искам да бързам, защото е нужно време, за да осмисля прочетеното. Бързам обаче да ви споделя да си купите книгата, защото е наистина изключителна рядкост у нас да се появяват такива трудове, в толкова добро оформление и адекватен превод. Нищо чудно да се запалят любопитството и любовта ви към Шекспир, убити студенокръвно от училищната система.

Издателство: Изток-Запад.

сряда, 6 юли 2016 г.

„Бруклин" - Колм Тойбин



Бруклин" е чудесна книга. Колкото сантиментална, толкова и правдива. Като самия живот. Бях на косъм да я оставя, всъщност докато я връщах на рафта в книжарницата, видях снимката на автора. Това е лицето на човек, който е видял неща - казах си - трябва да обърна повече внимание. След което седнах и четох. Четох в продължение на два дена, докато животът на Ейлиш не стана болезнено близък, въпреки разликите в човешкия ни опит. Говоря за нея като за истински човек, защото портретът й е толкова умело обрисуван, че я усещам точно такава. Момиче, събрало в себе си хиляди души, отправили се на пътуване през океана, към едно по-светло бъдеще в земята на свободните и смелите".

Историята се развива през 50'-те години между Ирландия и Америка. Шумът на Втората световна все още бумти в заглъхналите уши на Европа - време на объркани мечти и търсения. Ейлиш Лейси работи в бакалията на дръпнатата госпожица Кели, която движи магазина според своя набор от правила (например обслужва първо редовните си клиенти). Това е първият пример за независима жена, което младото момиче вижда. Тогава идва предложението - Америка. Ейлиш ще отпътува сама, но отец Флъд я убеждава, че

Някои части на Бруклин са досущ като Ирландия. Пълно е с ирландци, там живеят прекрасни хора. Около църквата кипи живот, дори повече отколкото в Ирландия. И има работа за всеки, който има желание да се труди.


Кадър от едноименния филм

Трудно е за майка й да се раздели с нея, трудно е и наперената й сестра Роуз, която винаги се е грижела за Ейлиш. Но това е единственият шанс момичето да бъде нещо повече от продавачка в бакалия. Тойбин умело побира в първите 40 страници скромния живот на ирландските момичета, прозата му е семпла, но ефективна. Успокояващо е, когато авторът не прилага трикове, за да впечатли, а използва силите си за очертаването на точни образи. Намирам това за най-голямото качество на „Бруклин" - правдивия свят, който разкрива. Не съм предполагал, че историята на едно момиче и емиграцията й по времето на миналия век могат да оставят толкова силен отпечатък в съзнанието ми.

Не съм живял извън България, никога не съм излизал от страната си. Сигурен съм, че книгата ще развълнува много повече тези от вас, които са пътували или в момента са някъде другаде. Но това е преди всичко добре разказана история, а  добре разказаните истории надхвърлят ограниченията на основната си тема и се превръщат в общочовешки разкази, отключващи силата на съчувствието.

Издателство ICU са привлечени към историите с куфар. Отново с чудесно съдържание и безупречно оформление. Искаме още!

Други рецензии:
На по книга две

петък, 17 юни 2016 г.

„Изгубеният свят” – Артър Конан Дойл



Нямах намерение да чета приключенски роман, може би поради глупавия предразсъдък, че това е литературен жанр, който съм надраснал. Отдавна асоциирам приключенията на Тарзан и морските абордажи на пиратите за неизменна част от юношеството, която с годините губи чара си. Един небрежен поглед към новото издание на Изток-Запад обаче беше достатъчен, за да преосмисля позицията си.

„Изгубеният свят” е публикуван през 1912 г. като серия в списание „Странд”.   
Историята започва в Лондон, където младият журналист Малоун е предизвикан от жената, която ухажва да се впусне в приключение, за да стане достоен претендент за ръката й. Издателят му го насочва към избухливия Чалънджър, който скоро ще защитава шантавите си изводи от пътуването си до Южна Америка пред академичната общност. Макар да е взет на подбив, професорът получава възможност за ново пътешествие до далечния континент, като негови спътници са младият Малоун, ловецът лорд Рокстън и заядливият професор Съмърли.

Безспорно най-запомнящият се елемент от книгата е образът на Чалънджър, когото бихме могли да сравним с друг култов герой на Дойл, а именно частния детектив от Бейкър Стрийт. Чалънджър, подобно на Холмс е неразбран гений, няколко крачки пред останалите, който следва вътрешния си компас и прави безпогрешни изводи, разликата е, че е толкова избухлив и невъздържан, че не би изтърпял и най-малката подигравка по повод неговите теории. Лесно е подобен образ да се превърне в карикатура, но Дойл съумява да запази достойнството му, примесвайки го с неизбежните каламбури.


Дойл прави всичко възможно да е точен в научните факти от епохата, но въпреки това размерите на динозаврите изглеждат нелепи, както и представянето им като глупави създания. В една от сцените динозавър събаря дърво, което го удря по главата. Множеството природни описания не са хаотични, а създават ясна представа за локацията на героите. Не знаех, че невероятното място, където се е скрил изгубения свят всъщност се намира на плато. Екстравагантна хрумка, която засилва приказната атмосфера. Всъщност може да кажем, че действието се развива в heightened reality, което е като отражение на фантастичното.

Преди да стигнат обаче до джунглите, предстои подготовката и пътуването. Половината книга се занимава с академичната общност в Лондон, с представянето на буйния професор Чалънджър и останалите герои. Първата глава изненадващо е отделена изцяло на разговор между разказвача Малоун и неговата възлюбена Дорис. Сцената е интересна с липсата на страст и не чак толкова силното влечение на Малоун, който си мисли, че това е жена, която заслужава вниманието му. Когато в последната глава кръгът се затвори, излизат наяве неподозирани черти от характера й. Пътуването не е описано в детайл, но пристигането и пренасянето на багажа е интригуващо и напомня на приготовленията на Робинзон Крузо.



Феновете на динозаврите ще са доволни да научат, че в книгата се появява Игуанодон, Стегозавър, Алозавър и Тиранозавър Рекс. Както споменах по-горе, юрските представители са опростени до впечатляващи, но пасивни и глупави създания, които героите наблюдават с възхищение. Не съм чел романа на Крайтън, по който е световноизвестният филм на Спилбърг, но съм убеден, че там научната акуратност е далеч по-точна. Може би и самите динозаври са по-нюансирани.

Всъщност птеродактилите са едни от малкото динозаври, които проявяват агресия към неканените гости, но ужасът в романа ще дойде от едни неочаквани обитатели.




Нещо дебне в сенките и следи всяка крачка на героите. Знаем за динозаврите от самото начало, подготвени сме за острите им зъби. Какво става обаче, когато врагът е ловък и умен, когато притежава много от качествата, с които човечеството е наложило волята си над света. По дърветата подскачат маймуночовеци, подразнени от нашествениците, които следвайки инстинкта си тръгват на война. Малко са сцените на ужас в романа, защото Дойл запазва игривия и ироничен тон, характерен за приключенските романи, но когато героите се защитават от ловкия неприятел, сигурността, че ще оцелеят се разклаща. Има нещо ужасяващо в сблъсъка на човека с миналото му. Поне за мен това представлява тази среща с маймуночовеците. Кубриков сблъсък на свръхчовека с древното му аз. Брутална, но неизбежна доминация. Дойл не се възползва напълно от възможностите за един по-философски поглед, а се придържа към приключенската формула, дори не са загатнати опити (както при Уелс) да се отклони от расистките възгледи на епохата си.


Странно е колко ми напомни романът на „Хобит” и филма „13 войн”. Що се отнася до Толкин, имаме герой, който решава да се отправи на приключение, което е нетипично за природата му, водачът на групата е невъздържан, но силен лидер, който ги вкарва в опасност. По някое време героят се качва на дърво и оглежда района, което му доставя удовлетворение и чувство за полезност, след което се отличава и с храброст. След края на приключението липсва каквото и да е признание от общността, но пък за сметка на това всеки получава своя дял от тайно съкровище. Що се отнася до филма с Бандерас, имаме пещери, в които живеят маймуноподобни човеци, които отвличат част от героите, следва спасяване и преследване, а изходът е в дъното на една от пещерите.

Надявам се да не съм ви развалил удоволствието от четенето, предвид колко тайни разсипах, но сте имали сто години да се запознаете с романа. Дали го препоръчвам? Абсолютно! Преводът на Александър Шурбанов е страхотен и текстът се чете като по вода, а илюстрациите на Джоузеф Клемънт Кол допълнително обогатяват приключението. Няма да ви занимавам с глупости, че съм се върнал в детството и т.н, но да, има го и този момент. 


Издателство: Изток-Запад