"Свобода" - Джонатан Франзен

А можеше да е толкова добра...



"Свобода" на Джонатан Франзен е едно прекрасно художествено произведение, но в случая, по-подходящо ще е да използваме другото значение на думата fiction, а именно-измислица. Проблемът е, че въпреки съвършения стил и дълбочината на персонажите, усещането за неправдоподобност така и не ви оставя. 

В центъра на историята са семейство Бърглъндови. Проследяваме родителите Уолтър и Пати още от техните колежански години, където Пати си пада по най-добрия приятел на Уолтър-Ричард, който е секси музикант в гаражна рок банда. За съжаление, той не откликва на чувствата й, и тя трябва да се примири с по-достъпния и улегнал Уолтър. Семейният живот върви г/д добре, поне докато порасналият им син-Джоуи, не решава да се изнесе, за да живее с нестабилна съседка. Точно в този момент, като за капак, се появява и Ричард, който ще изпита най-съкровените мотиви на Пати и ще я тласне към абсолютната свобода, която обаче понякога може да се превърне и в клетка. 

Не съм чел високо оценения предишен роман на Франзен-"Поправките", за него разбрах едва след като започнах с този, така че не мога да правя никакви сравнения. 

Началото ме грабна изключително много. Първият абзац е толкова богат на информация и толкова изпипан, че веднага предизвика искреното ми възхищение. От едва четири изречения разбираме къде се развива действието, кои са основните герои и  чрез една прокрадваща се нотка на съмнение за техните взаимоотношения, разбираме каква ще е основната тематика. Доброто писане продължава, и в следващите 100 стр. имаме платното, скицата е оформена и готова да бъде запълнена с цветове. Абсолютно всеки персонаж получава достатъчно пространство, за да стане отчетлив в съзнанието ви, дори по-второстепенни герои са описани минимум със страница, и дори да ви се струва като разхищение, убеждавам ви, че не е така, защото Франзен умело използва това, което сте научили в следващите събития. Разглеждайки тази книга от писателка гледна точка, мога само да се преклоня пред огромното майсторство на автора. Съкрушаващо добър наистина, личат си годините опит и познание на занаята. Но стига с хвалбите!

Към средата имаше една критична точка, в която, поне за мен, всичко се преобърна. Уолтър убеждаваше Ричард за един екологичен проект, и сцената беше толкова дълга, и изпълнена с факти, които изобщо не ме интересуваха, и които бяха нови за сюжета, че започнах сериозно да се разконцентрирам и дразня. Гласът на Франзен стана твърде отчетлив, вижданията му за екологията, застрашените птици, политическите му пристрастия и най-вече разбирането му, че Земята скоро ще се пренасели, взеха връх. Не знам за вас, но аз не мога издържам подобно проповядване чрез героите, дори и да съм съгласен с автора. Просто не е добро писане.

Франзен явно доста обича да се съревновава в живота, защото романът е пропит с тази тема. Всеки герой съзнателно се съревновава с някой друг. Не вярвам, че всички хора са такива. Съществуват индивиди, които не обичат да се състезават, и дори когато видят някой да се мери с тях, просто го пускат да си обикаля пистата сам. Да насилиш всеки твои герой с това качество е доста дразнещо и обсебващо. Също, сякаш всеки в тази книга е завършил психоанализа. Присъщо е за писателите да обмислят ситуации и да преценяват хора, но когато всеки герой е някакъв Фройд, става неестествено. Има доста неправдоподобни ситуации като цяло, които комбинирани със странното поведение на героите, страшно много олекотяват съдържанието.

Героите на Франзен са от по-високата средна класа в Америка и колкото и да са приложими моралните и философски поуки, тамошното ежедневие е чуждо за доста от нас и на места звучи превзето и/или неразбираемо. Романът изобщо не е социален коментар на нашето време, както по инерция обичат да казват критиците. Съвсем малко се набляга върху въпросите на деня, дори темата за свободата не е застъпена в дълбочина. Движещата енергия на романа е дали Пати и Ричард ще правят секс. Тази книга е по-подходяща за четящия клуб на Опра, отколкото за някои от нашите ширини. На места дори изникваха паралели и с Никълъс Спаркс (О, богохулство!).

Един от основните проблеми е, че Франзен пише като реалист, но захаросания поамериканчен финал убива всяка претенция за реализъм. Няма как всички герои да получат всичко, което искат, да научат важен урок и да продължат по-силни напред. Това не е реализъм, това е типичната холивудска боза. Клишетата са на всяка трета страница, героите взимат най-странните решения и сучайността печели твърде често. Проблемът е, че началото ви казва всичко, за това и толкова го харесах, но после няма развитие, всичко е просто един пълнеж.

"Свобода" е една много, много добре написана книга. Не, не книга, а роман-в най-класическия му вид и това няма как да ме радва повече. С удоволствие бих искал да чета обемисти и описателни съвременни романи, които напоследък са дефицит, но претегляйки стойността на книгата като произведение на изкуството, трябва да кажа, че не е нищо повече от едно приятно развлекателно четиво. След два часа се забравя, и дори героите да са се обогатили и да са научили ценен урок, за вас ще останат трохите на съжалението.

Оценка: 3/5

Коментари

Популярни публикации