четвъртък, 10 април 2014 г.

"Ужас" - Дан Симънс


Не съм писал в страницата от една седмица. Надявам се обаче, че с тази публикация ще успея да умия вината си, и ще ви уверя, че през цялото това време не съм си клател краката, а съм залягал над едно сериозно четиво. Истината е, че бях замръзнал в ледовете на Арктика, в приятната компания на няколко английски джентълмени, които, за разлика от тези на П.Г. Удхаус, преживяха действителни неволи. Предупреждавам ви, че всичката насъбрана енергия от неписане намери начин да се излее в тази рецензия, така че си пригответе чаша чай, загърнете се уютно с любимото си одеялце, и моля, последвайте ме.  

Книгата е базирана върху действителната история за експедицията на капитаните Джон Франклин и Франсис Крозиър, които през 1845 г. се отправят към Арктика, в търсене на Севернозападния морски път, който хипотетично би трябвало да свързва Атлантическия и Тихия океан. Експедицията обаче се оказва пълен провал, когато двата кораба - "Еребус" и "Ужас" замръзват и обричат екипажите си на бавна и мъчителна борба за оцеляване. Симънс преплита реалност и фикция, за да разкаже една различна версия за трагедията.

Истинската история
Северозападният морски път е бил обект на изследователски интерес векове наред. Още от епохата на Великите географски открития, идеята за търговски път северно от Америка е блазнела европейските владетели и амбициозните им моряци, готови на крайности срещу обещания за богатство и слава. Проблемът бил Тордесиляският договор, който давал право единствено на Испания и Португалия да търгуват с Азия, изпращайки корабите си по познатите дотогава пътища през южните брегове на Африка или Америка. Това оставяло страни като Англия, Франция и Нидерландия извън играта. Съвсем неприемливо според тях, както вече се досещате. Следват множество неуспешни опити. Самата Елизабет I изпраща своя верен пират Мартин Фробишър, който от три експедиции успява единствено да открие остров Бафинова земя и да домъкне огромни количества обикновен железен пирит - златото на глупаците в двора на кралицата (пиратска му работа). През следващите векове имало множество опити, но всички те се проваляли в лабиринта от малки островчета на Канадския архипелаг. Интересът постепенно намалял, докато през 1817, британското правителство не обявило награда от 20 000 лири на човека, който открие път към Азия от северозапад. Така стигаме до експедицията описана тук, която потегля през 1844 г. но така и не се завръща.

Командването било поверено на Джон Франклин - полярен изследовател, контраадмирал, който по това време вече бил на 59 години и имал зад гърба си цели три арктически експедиции, като на едната от тях едва на изгубил живота си. Наложило му се да яде лишеи и да вари кожените ремъци на обувките си. В книгата се споменава тази причудлива склонност на англичаните да уважават провалилите си се откриватели. Считало се е за успех да оцелееш, да се върнеш, да разкажеш. Сега се сещам, че имат и музей, посветен на Титаник (кой по дяволите прави музей за кораб, потънал още на първото си плаване). Франклин потегля с два кораба - "Еребус" и "Ужас". Съвсем подходящи имена за съдбата, която ги очаква (Ереб в древногръцката митология е олицетворението на мрака) За капитан на "Ужас" бил назначен Франсис Крозиър, който може да видите на снимката, и който се доближава най-много до ролята на основен персонаж в книгата. 

След като изминали цели три години, а от екипажите все още нямало ни вест, ни кост, английското правителство, по молба на г-жа Франклин, инициирало множество спасителни мисии, които в крайна сметка открили само две съобщения, оставени от Франклин и Крозиър през 1847 и 1848, но от корабите нямало и следа. Старая се до колкото е възможно да не издавам какво се случва в книгата, но имайте предвид, че това е действителна история, примесена с художествени измислици. Симънс се възползва от незнанието ни относно съдбата на моряците и точно в тези дупки започва да вкарва фантастичния елемент, за който поне трябва да сте наясно, преди да започнете да четете.

Първата глава ни захвърля по средата на повествованието - в 1847 г. когато корабите вече са замръзнали и моралът на екипажа бавно започва да пада. Капитан Крозиър трябва да убеди един от моряците си, че в Стаята на мъртвите няма нищо свръхестествено. Просто няколко трупа, а звуците, които се чуват вероятно са от изгладнелите плъхове, опитващи се да се докопат до лесната плячка. Е, плъхове наистина има, но проблемът е друг - част от гредите са отковани, а зад тях се вижда изкопан в снега тунел. Какво ли същество е успяло да извърши подобно деяние, явно търсейки слабо място в корпуса на кораба, от където да се вмъкне.

Чрез няколко ретроспективни глави виждаме началото на експедицията, запознаваме се със състоянието на Крозиър и Франклин преди да потеглят, и получаваме оскъдна информация за семейното им положение. Следващите 400 страници проследяват трудностите, с които мъжете се сблъскват в Арктическия пояс, и по-специално периодът, когато двата кораба замръзват до остров Крал Уилям. Запознаваме се с лейтенант Ървинг - младо момче, което се влюбва в мистериозната инуитка, която е нещо като пленник на кораба; д-р Гудсър - педантичен дребосък, който е плавал с кораба Бийгъл и е разговарял със самия Дарвин; както и десетки други персонажи, които малко по малко ще опознаете. Всеки един от тях е добре обрисуван и лесно запомнящ се, така че няма да имате проблем в запомнянето на имена.

Симънс наистина не бърза, отделяйки изключително много време, за да ни покаже какво би било ежедневието на тези кораби при подобни условия. "Ужас" е корабът, на който прекарваме по-голямата част от повествованието. Минаваме през повечето помещения, виждаме къде спят моряците и къде се срещат офицерите, къде е парния двигател и как се носи вахта при температури от порядъка на -40 градуса. На някои хора това може да им се стори досадно, но за мен проработи. Имайте предвид, че Симънс умело вкарва чудовището всеки път, когато започнете да задрямвате.  



Първото нещо, което те удря, когато започнеш да четеш началните страници, е вниманието на автора към детайла. Разбираш, че човекът си е свършил работата. Той познава тези кораби; знае от какво дърво са правени; какви парни двигатели имат и от коя железопътна компания са докарани; знае с каква храна са разполагали моряците, с какви количества, и защо повече от половината консерви са се оказали развалени; запознат е с движението на ледовете, техните свойства и влияние върху корабите; и още толкова много неща, че егото на някой ентусиазиран млад писател ще бъде тотално смазано и разпиляно. 

Атмосферата също се налага още от самото начало. Симънс прави всичко възможно, за да ви вкара в тези замръзнали кораби, да усетите температури от порядъка на -40 градуса и да живеете няколко месеца в пълен мрак. Да не споменаваме, че навън ви дебне някаква твар, която дори не можете да си представите. Гладът бавно започва да се прокрадва по страниците, докато хладилникът ви започва да изглежда неприлично препълнен, а уютното ви кресло започва да става все по-уютно.

Една добра книга никога не е само това, което виждате на пръв поглед. Поради дългогодишния труд и внимание, които авторът посвещава, тя започва да се разраства на множество нива, започва да придобива дълбочина. Подобна трагедия е сгоден случай да се разгледат интересни теми, като в случая основните са търсенето на път в безизходно положение и загубата на човешкото, пред лицето на ужаса и смъртта. Образите на замръзналите кораби, които вместо да се движат по водата, биват бавно смазвани от нея, ни показва, че тук всичко е неестествено, законите на природата са изкривени. Основният цвят е белият, но както е обяснено в цитата от "Моби Дик" в началото на книгата, той също може да се отдалечи от приятните асоциации и да се превърне в източник на ужас.

Благодаря за картите! 
Винаги е удоволствие да четеш книга, която ти предлага възможността да проследиш пътя на героите и да разгледаш заобикалящата ги среда. Още от Толкин научих какво огромно влияние може да има една добре изготвена карта за ума на четящия. В началото, когато Симънс удобно нахвърляше тонове информация, постоянно отгръщах страниците, за да сверявам имената на островите, заливите, протоците, реките; да измервам разстоянията (удобно посочени в километри и мили); или да си припомням къде точно се намират корабите в дадения момент, но с течение на времето образите се запаметиха в съзнанието ми и ако след средата на книгата ме бяхте попитали къде точно се намират героите, щях съвсем спокойно да ви обясня не само това, ами и от къде и как са минали, за да стигнат до тази точка. Изключително приятно е да се вживееш по този начин.

Симънс винаги е подбирал майсторски символите и образите, които използва, за да ни въздейства по най-силния начин. Примерно корабът изведнъж не е просто кораб, а става като съзнанието на човека - разделено на три нива, като лудостта само чака някой да слезе и да отвори вратата. Препратките към други произведения, които винаги изобилстват в книгите на Симънс също са налице, като в момента веднага се сещам за разказа на Едгар Алан По - "Маската на алената смърт", който е използван по един наистина забележителен начин. Той бележи средата на книгата, поставяйки началото на следващите далеч по-кървави и ужасяващи глави. 



Книгата може и да започва с цитат от "Моби Дик", но веднага забравете за вълнуващите приключенски романи за пирати и моряци, които всички обичахме да четем като юноши. Тук всичко е застинало, хванато в белия капан на ужаса. Няма място за шеги и подвизи, няма място за любов и нежност. Суровата действителност поставя моряците на ръба на разсъдъка, като единственият приоритет е самото оцеляване.

Инуитската митология също се прокрадва в повествованието и символизма. Самото чудовище е заимствано от там. То представлява нещо като огромна бяла мечка, с удължен врат. Честно казано, трудно ми беше да си представя как точно ще да изглежда тази твар, а и Симънс не полага големи усилия, за да ни я опише. Тя винаги се появява в мъглата, дебне в мрака и когато нападне, ужасът надделява и никой не си прави труда да я изследва. Докато подготвях информация за рецензията, попаднах на нещо много интересно, което обуславя чудесно тона на книгата :

Запитан за своята вяра и вярвания, Ауа, шаман, който съпровожда Кнут Расмусен по време на неговото пътешествие, отговаря: „Ние не вярваме, нас ни е страх“.

Втората част от книгата проследява опитът на оцелелите моряци да избягат от корабите си, използвайки шейни и завързани за тях лодки, които евентуално да използват, когато достигнат размразените ледове на юг. Целта им е да достигнат Канада, където ще могат да ловят храна и евентуално да срещнат други хора, които да им окажат помощ. Чудовището е по петите им, а сред екипажа започват да се появяват страховитите помисли за канибализъм. Това наистина се превръща в едно пътешествие към дъното на човешката душа, където броди далеч по-смразяващ ужас, отколкото този, който можеш да посрещнеш открито в битка.

Симънс разказва историята от гледната точка на Крозиър в сегашно време, други глави са в минало, а тези на д-р Гудсър са в епистоларен стил (писма). Това си е приятно разнообразие при подобен обем.


И за да бъда обективен, ще посоча няколко неща, които ме подразниха. Възможно е да има и други, но на този етап ми е трудно да ги систематизирам и обясня, така че за сега ще спомена тези. Основният дразнещ аспект за мен беше (както винаги) липсата на главен герой или достатъчно background информация, за да ни пука за някого. Ако приемем, че Крозиър е в центъра на всичко, то какво ще можете да ми кажете за него след края на книгата. Сърдит ирландец, който пие уиски и пъшка под тежестта на началството. Опитите да се създаде някаква перспектива чрез ретроспекции към любовни похождения за мен бяха абсолютно нелепи и безполезни.  

Другият голям проблем беше финалът, който естествено не мога да коментирам, но който ми се стори съвсем извън тона на книгата. Човек прочита последните страници, след това ги препрочита и си преразказва на глас какво всъщност се е случило, след което или го избива на смях, или започва да се удря с дебелата тухла по главата. Не, наистина, всичко ми се стори доста претупано и детинско, но ще се удържа и няма да издавам. Преценете сами.

Не знам дали да впиша обема като минус, защото ако предишните ми две оплаквания бяха задоволени, едва ли щях да мрънкам за тези 800 стр. Със сигурност можеше да се намалят до 500-600, но за целите, които Симънс си е поставил, определено му е трябвало огромен обем. Истината е, че на места ще започнете да прозявате но запазете търпение, защото след 20-30 стр. ви чака нова доза ужас и действие. Една от любимите ми сцени беше преследване между чудовището и един от моряците - сцена, достойна за холивудски екшън.  

И като споменах Холивуд... до колкото разбирам, от AMC са решили да правят сериал по книгата, което може и да не се окаже кой знае колко лоша идея. Все пак имат достатъчно грим, останал от "The Walking Dead", за да издокарат стотина изгладнели моряци. Напоследък виждаме сериозен бум на сериалите, като повечето сериозни актьори започват да се ориентират към малкия екран. "Ужас" определено има потенциала да привлече някое по-сериозно име, като аз ще си позволя да препоръчам г-н Ръсел Кроу за Франсис Крозиър. Все пак Кроу има вече опит с капитан на английски кораб "Господар и командир". Простете за отклонението, но киноманът в мен пак се обади.




Нека да кажа и няколко думи за самия автор, който съвсем изчезна в тази рецензия. Едва
миналата година, по препоръка от приятел, се запознах с творчеството на Симънс, като прочетох първата част от поредицата "Хиперион". Трябва да призная, че книгата беше страхотна, макар че на места отново имаше неща, които ме дразнеха. Прилики между двете творби без съмнение могат да се открият, но аз предпочитам да не намесваме подобни паралели, защото съвсем ще се отплеснем. Достатъчно е да признаем, че Симънс има изключителна интелектуална подготвеност, а и вече огромен опит в писането на огромни романи, и това си личи от всяка страница.

Повярвайте ми, въпреки огромната рецензия, все още има много неща, които заслужават да бъдат споменати. Ще тегля обаче чертата тук, защото иначе рискувам да изгубя и най-верните си читатели. "Ужас" действително е една забележителна книга. Със смазващия си мащаб, тя въздейства на читателя, запращайки го в ледената пустош, на край света, за да му разкрие колко малка е границата между човека и чудовището. Въпреки забележките, които посочих по-горе, определено препоръчвам, но само за хардкор читатели, които са развили необходимото количество търпение за подобни тухли.  

Издателство: Изток-Запад

Други рецензии:
Аз чета
Книжен Петър
Книголандия
Over the river...
Под моста

Страницата на блога във фейсбук: https://www.facebook.com/izumenmartin

___ ___ ___

9 коментара:

  1. Изключителна книга! Скоро не бях настръхвал от четиво.

    ОтговорИзтриване
  2. Паметна! Ще я запомня сиг. за цял живот. :)

    ОтговорИзтриване
  3. След "Песента на Кали", която беше адски скучна и противна книга, реших че повече няма да си губя времето със Симънс, но след всички тези суперлативи за "Ужас", любопитството ми се възбуди. Поръчах колекционерското издание с твърди корици. /като ще е гарга, да е рошава/ и довечера я подхващм, но ако не ми хареса, ще обвинявам теб, ОК? :D

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. :/ Последното ти изречение ме притеснява. Чак сега виждам коментара ти и не знам дали вече не ме причакваш някъде из махалата. Все още си спомням по-голямата част от книгата, но финалът наистина е безумно тъп. :/

      Изтриване
  4. Yeah, финалът беше някъв тотално различен от цялостния build-up и определено ме подразни. Свърши точно на майната си, с някакъв семеен позитивизъм, дето нямаше нищо общо със случилото се до момента. А фактът, че Симънс не завърши суб-плота с монстъра, си беше направо престъпно. :D Иначе книгата си е епична и става за сериал, обаче беше шибано депресираща и сигурно никога повече няма да я докосна. :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Да, абсолютно. Атмосферата обаче е жестока.

      Изтриване
  5. Нещо интересно и прясно по темата: http://news.nationalgeographic.com/news/2014/09/140909-franklin-expedition-shipwreck-canada-arctic-archaeology

    ОтговорИзтриване
  6. В момента я чета .Действително е много обстоятелствен (запознат).Надявам се да съм и аз толкова въодушевен.

    ОтговорИзтриване