"Принцът на мъглата" - Карлос Руис Сафон

Напоследък всички говорят за Сафон и неговите романи, най-популярният от които е "Сянката на вятъра". Погледнете само оценките, които книгата получава в Goodreads. Аз обаче съм станал доста предпазлив, що се отнася до съвременни автори, които масово получават възторжени отзиви. Не че съм абсолютно предубеден, поставяйки етикет на всичко, което е ново, но напоследък в най-добрия случай се оказва, че книгата е четима. Това може да бъде голямо разочарование, а и сериозен удар по джоба на един запален читател. За това трябва да се проучва преди да се купува. Аз, както направих в случая, обичам да подходя отдалеч - да си намеря по-ранен текст от въпросния автор. Разбира се, занижавам очакванията си, взимайки предвид евентуалната неопитност на младия писател, и започвам да проследявам неговото съзряване в дебрите на сериозната литература (това в случаите, когато наистина ми е интересно). В този случай просто най-ранната творба на Сафон се оказа кратка юношеска книжка. Чудно! Тъкмо като за мен. 

Историята разказва за Макс - син на часовникар, който заедно с цялото си семейство се премества от града в провинцията заради бомбардировките през Втората световна война. Къщата в която се нанасят се оказва опасно място, пълно с мистерии. Предишното семейство, което е живяло там, е изгубило сина си в морето, съвсем близо до фара, който се пази от възрастен странник, а в обраслата градина зад къщата, подредени в хексаграм, зловещи статуи пазят смъртоносна тайна. Макс открива приятел, в който сестрата на Макс се влюбва. Тримата започват да се гмуркат до потънал кораб, от където ще излязат неподозирани за тях опасности.

Както вече разбирате, Сафон е наблъскал множество познати за хорър жанра места и похвати - потънал кораб, самотен фар, обитавана къща, вървящи назад часовници, тайна градина, статуи (като една от тях дори е клоун). Има и кратък разказ, който пазителят на фара разказва, разкривайки ни истинската самоличност на Принца, който ни връща в края на 19 век и познатите ни от "Престиж" и "Картата на времето" шарлатани от онова време. За книжка от 150 стр. това сякаш е прекалено. Но истината е, че не вреди кой знае колко. Поне не за самото четене. Всичко е свързано, като символиката на всеки един от тези елементи е разбираема и добре използвана във вътрешната логика на историята. Проблемът идва след като всичко свърши. След ден-два няма да си спомняте кой знае колко. 

Книжката е само 150 стр., тоест, чете се на едно сядане, или пък докато чакате рейса. Имате 18 кратки глави, като действието се развива бързо, а авторът използва всички до болка познати методи за запазване на вниманието. Вижте само първото изречение: "Макс нямаше да забрави лесно онова лято, в което - почти случайно - откри магията". Това е абсолютна кукичка, която ви хваща и се стреми да не ви пусне до самия край. При мен се получи, не мога да се оплача, че ми е било скучно. Не очаквайте книгата да ви стане любима, но ако искате нещо приятно, лекичко и жанрово издържано - "Принцът на мъглата" е едно добро решение.

 Издателство: "Изток-Запад"

Други рецензии:

Книголандия
Аз чета

Харесайте ме във фейсбук