сряда, 28 май 2014 г.

"Смъртта на крал Артур"



Не мога да повярвам, че вече сме почти до края на поредица "Романия". Сякаш беше вчера, когато си говорихме за Робер дьо Борон, Кретиен дьо Троа и Мари дьо Франс, проследихме изпепеляващата любов на Тристан и Изолда, и приключенията на рицарите от кръглата маса в "Търсенето на Светия Граал". От края на поредицата ни дели единствено "Отвличането на Гениевра" - книга, която все още не е излязла на пазара, но която при първа възможност ще бъде спомената в блога. А сега към настоящето заглавие. Първо вижте официалната анотация:

"Смъртта на крал Артур (1230) е последната, пета част от романния цикъл Ланселот-Граал. Тук на преден план излизат тлеещите противоречия и конфликти в рицарското общество, чието единство е гарантирал до този момент крал Артур. В миналото рицарските качества – чест, лоялност, чувство за дълг и за семейна солидарност – са били залог за престижа и разцвета на рицарството. Когато същите качества се насочат към членовете на общността, те предизвикват сблъсъци с трагичен край."

Истината е, че това се превърна в любимата ми книга от поредицата. Далеч по-мрачна и реалистична от своите предшественици. тя е роман-предвестник за залеза на рицарството.

Историята започва с Ланселот. Прочутият рицар за завръща след прословутото търсене на Светия Граал, заричайки се повече да не продължава любовната афера с кралица Гениевра. Това разбира се не е по силите на простосмъртен, тъй като тя, "макар и на 50 години, все още няма равна сред жените". Артур организира турнир в Уинчестър, в който Ланселот решава да участва дегизиран, за да не го познае никой, но бива тежко ранен от своя приятел Боорт. Недоброжелателят Агравен подшушва на краля, че Ланселот спи с кралицата, но кралят е уверен, че това са лъжи. След като става ясно, че Ланселот е бил тайнственият рицар на турнира, кралят се успокоява. Кралицата обаче е нервна, защото нейният любим отсъства, а Моргана разкрива на Артур истината за неговия позор. Оттук нататък действието прилича повече на шекспирова трагедия, отколкото на средновековен роман.

Какво да ви кажа? Това е най-съвременно звучащия и интересен роман от цялата поредица. Книгата е изкована от отмъщение, коварство, страст и трагични съдби, които се преплитат, за да ни отведат в западащото кралство на куртоазната литература. Никой от героите не е съвършен, няма ги идеалите, които се проповядваха в по-ранните творби. "Смъртта на Артур" прилича по-скоро на "Игра на тронове" и трагедия от Шекспир. Препоръчвам!

Издателство: "Изток-Запад"

Харесайте ме във фейсбук :p



вторник, 27 май 2014 г.

"Книга за смеха и забравата" - Милан Кундера



"Той махна с ръка и сякаш с леко бръсване на невидима метличка от пера избърса малко прах, а този прах бе древноиндийският град Харапа и халдейският Ур в древна Месопотамия; малко паяжина, а тя бе Тива и Вавилон, и критянският Кнос, и гръцката Микена. Бръс-бръс — и къде отиде Одисей, къде отиде Йов, къде отидоха Юпитер и божественият индийски мъдрец Готма, къде отиде Исус? Бръс — и всички тези прашинки от антична пепел, наричани Атина, Рим, Ерусалим и древен Китай — изчезнаха до една. Бръс — и мястото, където се намираше Италия, остана празно. Бръс — катедралите, бръс-бръс — „Крал Лир“ и „Мислите“ на Паскал. Бръс — оратория, бръс — реквием, бръс — симфония, бръс — …"

Не, това не е цитат от книгата на Кундера. Тези редове са писани през далечната 1932 г., от човек на име Олдъс Хъксли, а книгата е "Прекрасният нов свят". Каква е връзката? Да, Кундера не е написал антиутопичен роман, но едно тоталитарно управление неизбежно води до забрава и мисловен контрол, които са основни теми и за настоящата книга. Разликата е, че тук имаме и смях - смехът, който се усилва пропорционално с интензитета на ужаса.

Милан Кундера е роден 1929 г. в гр. Бърно. Баща му е известен музиколог и пианист. Самият Милан Кундера свири на пиано и известно време изучава музикология и музикална композиция (не случайно за настоящата книга той твърди, че е роман, под формата на вариации). Кундера завършва средното си образование в Бърно през 1948 г. и през същата година става член на Чехословашката комунистическа партия. Учи една година в Карловия университет в Прага, след което се прехвърля във Филмовия факултет на Академията за музикални изкуства. През 1950 г. е изключен от Комунистическата партия за „антипартийна дейност“ и за кратко прекъсва следването си. През 1952 г. завършва Академията и преподава в нея история на западноевропейските литератури.  През 1956 г. членството на Милан Кундера в Комунистическата партия е възстановено. Той е един от известните интелектуалци по време на Пражката пролет, период на либерализация на режима през 1968 г. Изказванията му срещу окупацията на страната от войски на Варшавския договор довеждат до забрана за публикуването на негови произведения и до повторното му изключване от Комунистическата партия през 1970 г. През 1975 г. Кундера е поканен да преподава в университета в гр. Рен, Франция. Пред тогавашното ръководство на Чехословашката комунистическа партия за писателя се застъпва лично съпругата на френския президент. През 1981 г. Кундера получава френско гражданство.  

"Книга за смеха и забравата" казва всичко още със самото си заглавие. Но как е възможно една книга да съчетава точно тези две понятия, без да стане разпокъсана и децентрализирана. Е, Кундера не се и опитва. Той конструира романа си чрез седем разказа, които са тематично свързани, а главна героиня в два от тях е Тамина. Останалите истории малко или много са вариации на нейната история. Тамина може би най-много се доближава до ролята на главен персонаж. 

Тамина започва да забравя мъжа си, който отдавна я е напуснал. Тя играе игра всеки път, когато срещне нов мъж - опитва да промени чертите му, за да може да извика в съзнанието си образа на съпруга си. Друг начин, за който в последствие се сеща, е да се добере до писмата и дневниците си, които обаче са в Прага. Работи в малко семейно кафене в провинциално градче в Западна Европа (Кундера изрично пояснява, че няма да каже къде точно). Тамина излиза с клиент, който предизвиква в нея погнуса, но тя се надява той да отиде до Прага и да донесе писмата й. Това обаче не се случва. Тамина е обречена на забрава, а в предпоследната глава виждаме и трагичния финал, който авторът й определя.

   "Тамина сервира кафе и калвадос на клиентите (те не са чак толкова много, помещението е винаги наполовина празно), после се връща зад тезгяха. Почти винаги има някой, който седи на бара и иска да си приказва с нея. Всички много обичат Тамина. Защото умее да слуша това, което й разправят.
   Но слуша ли наистина? Или само гледа, тъй внимателно, тъй мълчаливо? Не знам, а и това няма особено значение. Важното е, че не ги прекъсва. Знаете какво става, когато двама души приказват. Единият говори, а другият го пресича насред дума: "И аз така..." - и започва да говори за себе си, докато другият успее на свой ред да вмъкне: "И аз така..."
   Тази фраза - "И аз така...", прилича на одобрително ехо, тя сякаш е начин да продължим мисълта на другия, но това е заблуда: в действителност става дума за брутален бунт срещу брутална агресия, за усилие да освободим собственото си ухо от робството и да завземем сис сила ухото на противника. Защото целият живот на човека сред себеподобните му не е нищо друго, освен борба за завладяване ухото на другия. Тайната на популярността на Тамина се крие в това, че тя не желае да говори за себе си. Приема без съпротива окупаторите на ухото й и никога не казва: "И аз така..."
  

В една от главите Кундера разграничава два типа смях - този на ангелите, и този на дяволите. Дяволите се смеят на Бога, защото няма как всичко винаги да е сериозно и перфектно изиграно. Ангелите обаче са потресени от този бунт, но поради чувство на безпомощност (litost?) започват да се смеят в ответна реакция. Те грачат, имитирайки истинската емоция, като привидно заблуждават наблюдателя, но смехът идва от две различни места. 

   "Ако в света има прекалено много неоспорим смисъл (властта на ангелите), човек изнемогва под тежестта му. Ако светът изгуби целия си смисъл (царството на дяволите), той става негоден за живеене.
   Когато нещата внезапно изгубят предполагаемия си смисъл и отреденото им място в привидния ред на нещата (например формиран в Москва марксист вярва в хороскопи), те предизвикват у нас смях. Следователно смехът произхожда от дявола. В него има нещо лошо (нещат аизведнъж се оказват разлини от това, за което са се представяли), но има и доза благодатно облекчение (нещата са по-леки, отколкото са са изглеждали, позволяват ни да живеем по-свободно, престават да ни потискат със суровата си сериозност). 

Любимата ми част от книгата се казва Litost. "Litost е мъчително състояние, породено от вида на собствената ни, внезапно разкрила се нищожност." Тук става въпрос преди всичко за унижението и яда, който следва. Състояние, характерно за възрастта, която предшества опита, което захранва жаждата за отмъщение, прикривайки се зад патетично лицемерие (никога истинските причини не могат да бъдат показани). Кундера дава пример с момче и момиче, които плуват в езеро. Момичето е по-добър плувец и стига първо до брега. Момчето се чувства унизено, и под фалшивия претекст, че имало опасни течения покрай брега, удря момичето. Този епизод е изключително важен за разбирането на цялата книга. Другият такъв е за едни носорози, но за това някой друг път. 

Тази книга заслужава задълбочен анализ, за който за съжаление нямам време в момента, за това ще спомена набързо някои от основните теми и знаци, които Кундера използва. Забрава и памет, както споменах в първите редове, са основни за всяка книга, която се иска да се занимава с тоталитаризма.Унижението и сексуалното неудовлетворение, които са плод на тази система също са силно застъпени. Абсурдът, който на пръв поглед е смешен, но в крайна сметка ни изпълват с тъга и отвращение (на места се сещах за "Кланица-5"). Всъщност в книгата почти нямаше "смешни" неща. Всички похвати работеха заедно, за да изградят една доста мрачна и безнадеждна картина на човешкото състояние. За сега това е най-силната художествена книга, обхващаща в пълнота чувствата на източноевропееца от втората половина на XX век. Кундера можеше да бъде и български писател. 

Не препоръчвам за всеки. Чете се привидно бързо, но ако искате да задълбаете, ще са ви необходими много дни, дори седмици. Оформлението на новото издание е безупречно, а и твърдите корици винаги са плюс.

Ето още един любим цитат:

"През февруари 1948-а комунистическият ръководител Клемент Готвалд застана на балкона на един бароков дворец в Прага, за да приветства стотиците хиляди граждани, струпани на площада на стария град.  Заобиколен бе от другарите си, а до него, съвсем близо, стоеше Клементис. Валеше сняг, беше студено, а Готвалд бе гологлав. Изпълнен със загриженост, Клементис свали калпака си и го сложи на главата на Готвалд.  Секцията за пропаганда размножи в стотици хиляди екземпляри снимката на балкона, от който Готвалд, с калпак на главата, заобиколен от другарите си, говори на народа. Именно на този балкон започна историята на комунистическа Чехия. Всички деца познаваха въпросната снимка, тъй като я бяха виждали по афишите, в учебниците или музеите.  Четири години по-късно Клементис бе обвинен в предателство и обесен. Секцията за пропаганда моментално го заличи от Историята и, разбира се, от всички снимки. Оттогава Готвалд е сам на балкона. Там, където стоеше Клементис, се вижда голата стена на двореца. От Клементис е останал само калпакът върху главата на Готвалд."


Издателство: "Колибри"

Други рецензии: Read with style

Харесайте ме във фейсбук :p



сряда, 14 май 2014 г.

"Project Dostoevski" - Радослав Парушев


Радослав Парушев е написал забележителен роман! Какво сега, не ми вярвате? Че кога съм ви лъгал? Да, аз също се дразнех на разни изказвания на автора по телевизия, радио, вестници... абе, всички медии. Човекът просто сякаш прекаляваше с надутата си себеоценка. Най-лошото обаче в подобни случаи е, когато се окаже, че всъщност под целия парад на егоцентризма има някакво покритие. А в случая -  и то какво! Нека първо припомним за незапознатите официалната анотация:

"Началото на 21 век, малко преди да удари Кризата: в антиутопичната Санта София, бизнес столицата на Източна Европа, хората масово полудяват по новооткрития ръкопис, съдържащ изчезналия Втори том на „Братя Карамазови”. Отскоро безработният банков служител Алексей К. чувства, че нещо съвсем не е както трябва, че някой си прави доста неприятна шега с Историята. И е решен да разнищи случая. Края на 19 век, Санкт Петербург: писателят Достоевски няма представа, че изобщо някога е писал Втори том на „Братя Карамазови”, но пък ни най-малко не се притеснява, когато го навестяват поклонници от Паралелни измерения, стига да има горещ чай, или нещо друго, с което да ги почерпи. Същевременно, агентът на зловещата царска „Охранка” Достоевски доволно потрива ръце в своите мрачни подземия. Посред огнените пустини на планетата Набу една цивилизация от високоинтелигнетни газове се готви да щурмува Космоса с благородна цел. Кое обединява горните плоскости в една забързан, задъхан Сюжет? Поразителното въобръжение на Радослав Парушев, как кое. С привидно лековат, лесносмилаем стил авторът на „Никоганебъдинещастен”, „Преследване” и „Project Gigamono” поднася своята най-сериозната и зряла творба – един роман за, малко или повече, Смисъла, както в Системата, така и извън нея."

Да, правилно разбирате, книгата е абсолютен цирк - номер след номер, авторът не ни оставя да скучаем дори за миг. Не, нямам предвид онези клиширани похвати, които често биват използвани за запазване на вниманието, имам предвид простото, абсолютното, смазващо нежелание на Парушев да пише нещо, което му е скучно. Виждате го на почти всяка страница - или ще е вторият глас, който в скоби ще коментира литературните качества на току що написаното (похват, който използваше и Нинко в "Двойници и животни"), или ще е бясно препускане в действието и/или пропускане на скучни и предвидими епизоди, абе няма скука, и още по-важното - няма писателски мързел. 

Да, Парушев пише като бесен (прочети "Бесове" на Достоевски, защото му е любима книга). Всичките 250 страници се четат за има-няма един ден, като ритъмът е до такава степен съвършено изпипан, че имаш чувството, че цялото нещо е написано на един дъх. Наистина изключителна книга, която черпи от безмерната дълбочина на творчеството на Достоевски. "Project" си е направо любовно писмо за любим писател. Жалко само, че не съм чел "Братя Карамазови" (прочети "Братя Карамазови" защото сигурно е най-великата книга). 

Но честно казано се радвам, че четох "на голо" (без да съм подготвен подобаващо, не си мислете, че чета без халат), защото така изпитах качествата на книгата сама по себе си. Не е необходимо да познавате творчеството на Достоевски, за да я оцените, но ако го познавате, книгата автоматично би се превърнала в шедьовър. Пак повтарям - изключителна, може би най-добрата книга за изминалото десетилетие. Къде са й наградите?  

Издателство: "Сиела"

Харесайте ме във фейсбук :p

понеделник, 12 май 2014 г.

"Граматика на цивилизациите" - Фернан Бродел



Някои от вас може би са запознати вече с творчеството на Бродел, с книги като: "Средиземно море и средиземноморският свят по времето на Филип II"; "Материална цивилизация - Том 1 и 2"; и "Световното време", но за хора като мен, които са пропуснали тези забележителни трудове, остава да се надяваме на преиздаване (цените им на старо са астрономически) или издаване на нещо ново. За моя радост, от "Изток-Запад" са се постарали да ни зарадват с "Граматика на цивилизациите" - книга, която се превежда за първи път на български език. Ето и официалната анотация:

"Очевидната многобройност на обясненията на историята, тяхното раздалечаване между различни гледни точки, дори противоречията им всъщност се съгласуват в една диалектика, свойствена на историята, основана на разнообразието на самите исторически времена: бързо време на събитията, проточено време на епизодите, забавено, мързеливо време на цивилизациите. Може да се остане в границите на едно или друго историческо време всеки път, когато става въпрос за отделно изследване. Обаче всеки опит за глобално историческо обяснение – каквато е историята на цивилизациите – задължава да умножим тези фотографии, различни по времето на тяхното заснемане, после да съберем отново тези многобройни времена и образи в единство, както цветовете на слънчевия спектър, надлежно размесени, възстановяват – задължително – бялата светлина".

Всъщност, анотацията не е много информативна, така че ще поясня за какво става въпрос. Книгата е опит да се напише учебник по история за висшите гимназиални курсове. Бродел, който е считан за един от най-големите историци на 20 век, винаги се е борил срещу установената френска образователна система. Първите 40 страници на книгата (които ми се сториха безбожно скучни) обстойно обясняват историческата действителност и мотивите, които авторът е имал, за да започне този труд. Целта на Бродел е да се постигне един по-обширен прочит на историята, да може в самия предмет да се разглеждат социологическите, антропологически, географски, културни и технологични явления, които са били неизменна част от човешкото развитие.

Бродел фокусира книгата си върху великите "живи" цивилизации, като описва характеристиките на всяка една от тях и тяхното развитие през годините. Първата част на книгата се фокусира върху неевропейските цивилизации - мюсюлманския свят, Африка и Далечният изток; а след това се обръща внимание и на европейските такива - Европа, Америка и Русия. Книгата е изключително информативна, като това ясно разделение дава възможност да се чете избирателно. Можете спокойно да обърнете внимание само върху един от разделите, но имайте предвид, че това едва ли ще е достатъчно, за да постигнете желаните познания. Книгата цели единствено да ви запознае с материята, да подбуди интереса ви, но в никакъв случай не е достатъчна сама по себе си.


Първата част от книгата ми беше повече от интересна, тъй като познанията ми за развитието и разпространението на исляма през средните векове са наистина ограничени. Бродел защитава тезата, че ислямът и мюсюлманският свят като цяло, са вторична цивилизация. Както християнството наследява Римската империя, така и ислямът завладява Близкия изток - "най-старият кръстопът на хора и цивилизовани народи на света". Авторът ни припомня забележителната история, която е имал този регион, както и непрестанното му взаимодействие с останалия свят. А моментът, в който започват първите арабски завоевания е повече от подходящ, поради гръцкото християнско присъствие от запад, както и религиозните вътрешни смутове.

Отделя се внимание и на проблемът със слабата урбанизация на този регион, както и на бедуинския начин на живот, който според автора благоприятства за светкавичното разпространение на новата религия. Тъй като Бродел е специалист по темата за Средиземноморския свят, няма как да не обърне внимание на влиянието му за тази цивилизация. Въпреки че ислямът завладява по-голямата част от Средиземно море, Византия все пак успява да запази Егейско, Черно и Адриатическо море - важни търговски пътища за пренасяне на дървесина, сол и жито в служба на могъщата Византия. По-късно, по времето на кръстоносните походи, ислямът ще изгуби цялото си влияние, превръщайки се в изцяло сухоземна империя. А след това ще дойдат монголците...

Не се плашете от усуканата и трудна за проследяване мисъл на Бродел в уводните страници. По-нататък книгата е достатъчно четима, за да може да задържи вниманието ви за дълъг период от време. Оформлението е чудесно, преводът също. Има приложени карти, а обяснителни бележки не са необходими. Препоръчвам книгата на всеки, който се интересува поне малко от история.

Издателство: "Изток-Запад"

Други рецензии:
Pulp fiction each other
Откъс в Култура

Харесайте ме във facebook :p

сряда, 7 май 2014 г.

"Упадък и падение" - Ивлин Уо


Докато се ровех из разни книжни списъци, с уж задължителни книги за четене (изобщо не ги уважавам, но често ги преглеждам), попаднах на един прелюбопитен такъв от журналиста Кристофър Хитченс. Тъй като Хитченс е един от идеалите ми за автор на публицистични текстове и книжни рецензии, реших да си допълня библиотеката с няколко негови препоръки. Взех си "Законът на Устър" от П.Г. Удхаус, "Упадък и падение" от Ивлин Уо, и "Мидълмарч" от Джордж Елиът (колко странно, че всичко е издадено от "Колибри"). Ще прощавате, че ви копирам анотацията, не е защото ме мързи (разбира се, че е заради това), просто това издателство винаги си ги пише чудесно (шегувах се, разбира се, че е заради това). Ето я и нея:

След скандална пиянска вечер Пол Нитопенс е принуден да напусне Оксфорд и да си търси късмета по белия свят. Съдбата го отвежда в елитно частно мъжко училище, тъй като за голямо негово учудване той се оказва с нужната квалификация за преподавател, после в аристократично провинциално имение, където тъне в разкош, а по някое време попада дори в каторга. По пътя си среща всякакви странни и невъзможни личности – пъстра палитра от мошеници, глупаци, неудачници и загубеняци. Фарсът се разгръща неудържимо и никой не е в безопасност, най-малко самият Пол. Черният хумор на тази история за английското общество през двайсетте години на миналия век е също толкова свеж и забавен днес, както и в деня, когато книгата е била написана.

Името на книгата идва от "Залез и упадък на Римската империя" на Едуард Гибън и  "Залезът на Запада" (според която се твърди, че западната култура е преминала в неизбежен творчески упадък) на Освалд Шпенглер, които Уо е четял по това време. В романа на Уо се открива враждебна сатира към културната и морална обърканост от периода. Книгата е изключителен успех, и понеже е дебютен роман, веднага поставя името на Ивлин Уо на масата с големите играчи. Преводът и оформлението на българското издание са чудесни, но имам една  сериозна забележка, касаеща неправилната употреба на цитат от Оруел на задната корица, който гласи:

"Уо е толкова добър, колкото изобщо може да бъде един писател, без да бъде непоследователен".

Оригиналният цитат обаче е:

"Waugh is about as good a novelist as one can be (i.e. as novelists go today) while holding untenable opinions."

Това което се опитва да каже Оруел, е че Ивлин Уо е възможно най-добрият писател, който човек може да бъде, когато поддържа противоречащи си мнения. Това не е хвалба, и не е за задна корица на книга. Работата е там, че Уо е бил доста вярващ, като дори понякога е изразявал открито антисемитизма си, а в романите му "Елена" и "Завръщане в Брайдсхед" присъства наивната вяра в чудеса. Всичко това е напълно несъвместимо с модерните разбирания, които е поддържал, взимайки участие в новите движения на мисълта от това време.



Действието в книгата се развива в замъка Ланаба, който е измислено име, но Уо е преподавал в подобно училище, така че може да имаме предвид, че в някои свои аспекти книгата е автобиографична. От самото начало ни прави впечатление, че имената на героите са комични: Тангенс, Косинус, Смрад, Глъчисмут... Те са част от големия фарс, който тепърва ще се разрази.
Цялата организация в училището е под всяка критика, което най-явно личи на спортните състезания, които директорът решава да постави. Едно дете е простреляно в крака, но това не е никакъв проблем. На никой не му прави особено впечатление. Ето какъв е тонът на книгата - абсурдизъм и сатира на пълни обороти.

Интересни са и скандалните твърдения, разпределени на различни герои. Ако четете внимателно може да откриете расизъм, подигравка с жителите на Уелс, хомосексуализъм и проституция. Оруел пише, че в тази епоха вече нищо не е скандално, скандално би било да вярваш в Бог. Има един персонаж Филбрик, който вечно се преструва за нещо повече от това което е. Той е абсолютният представител на средната класа, която не спира да лъже, само и само да мислят за нея като висша. Секс и брак в книгата няма. Смрад е ужасен от идеята, че ще прекара остатъка от живота си с една жена и побягва, даже симулира самоубийство. Оп, издадох! Нитопенс е скучен герой, който е по-скоро нещо като аватар, чрез който читателят има досег с колоритните второстепенни персонажи. 

През целия роман има едно усещане за лежерност и спокойствие. Затворниците не работят, учителите се назначават без да са компетентни. Липсва истерията, толкова характерна за периода между двете войни, чието поколение не е ясно дали живее след Първата световна, или преди Втората световна. Гетсби е публикуван в Америка едва 3 години по-рано. 
Като критика към романа - изящен, но на места твърде английски, вниманието на масовия читател ще бъде трудно за фокусиране, поради липсата на централен персонаж с който да се самоопредели (нека това не се приема като критика към самия писател и неговия подход). 

Поздравления на "Колибри" за чудесната поредица "Модерна класика". 

Издателство: "Колибри"

Други рецензии:
Книголандия

Харесайте ме във фейсбук