сряда, 18 юни 2014 г.

"Светът преди вчера" - Джаред Даймънд


Малко ще бъде, ако кажа, че първата издадена книга у нас на Джаред Даймънд - "Пушки, вируси и стомана", промени живота ми. Тя се оказа фундаментът, върху който започнах да градя познанията си за света, почти изчезнали под ударите на бездарната ни образователна система. Спомням си как излизах от лекции, за да се заровя в университетската библиотека, и да чета за историята и развитието на съвременната цивилизация. Тогава за първи път осъзнах, че интересът е движещата сила за образованието. За това, ако детето ви предпочита да чете фентъзи, а не "Под игото", по-добре го оставете, обещавам ви, че резултатите няма да закъснеят. 

"Светът преди вчера" не използва същата палитра от мащабни теми, както "Пушки"-те, но за сметка на това, книгата се фокусира в по-голяма дълбочина върху един въпрос, и той е: "Какво можем да научим от традиционните общества?" Под традиционни общества се разбират минали и настоящи общности, които живеят на малки групи с ниска гъстота на населението, наброяващи от няколко десетки до няколко хиляди души, които или са ловци-събирачи, или се прехранват чрез земеделие и скотовъдство, и до много малка степен са повлияни от досега си с големите западни индустриални общества. 

Даймънд е прекарал по-голямата част от професионалната си кариера, в изследване на такива общества, предимно в Нова Гвинея и околните острови. Там, преди 100 години, местното население за първи път се сблъсква с модерния свят. Можете ли да си представите? Хиляди години тези хора са живели изолирани от всякакви технологични и научни открития. Когато през 1931 г, първите австралийци навлизат в планинските региони на Нова Гвинея, те откриват милион новогвинейски селяни, които все още използвали каменни сечива. Оттогава насам, за по-малко от 2 поколения, островът е влязъл в крак с всички съвременни тенденции. Как така, пита се Даймънд, тези хора са успели за толкова кратък период от време да наваксат хилядолетното развитие, което ни е било нужно. Още по-интересното е, че те запазват някои от своите обичаи, примесвайки ги със западноевропейските, от което се получава подходяща среда за експерименти. 

Спомням си, че покрай бедствията в Хаити, много американци, включително и известни личности, се включиха да помагат на пострадалите, инвестирайки в нова инфраструктура и жилища. Не след дълго обаче, хора като Шон Пен, споделиха, че хаитяните, в много отношения са задминали своите покровители, впечатлявайки ги със своята задружност и екипна работа. Без съмнение можем да научим много от такива общества, но не изпадаме ли понякога и в романтични представи, търсейки своята утопия? Точно тук се намесва професионализмът на Даймънд. Като истински учен, какъвто е всъщност, той прилежно излага плюсовете и минусите на тези общества. Нито ги издига в култ, нито изразява пренебрежение към тяхната култура. Ето такова професионално отношение винаги е събуждало уважение в мен, защото е много лесно човек да се подхлъзне в патос и наивност, особено когато е прекарал по-голямата част от живота си, в изучаваната среда. 

Книгата минава през всички основни аспекти от съвременния ни живот, сравнявайки ги с тези на традиционните общества. Как се определят границите, търговски отношения със съседите, кой с какво търгува, държавно управление, власт, мир и война, подбуди за война, смъртност, церемонии, възпитание на младите, отношение към старите, опасности за живот, взаимодействие с околната среда, човешко насилие, религия, кодекси на поведение спрямо непознати, език, развитие на езика, болест на Алцхаймер, диабет и др. болести, предимствата на традиционното общество, предимствата на модерното такова и още, и още... 

 Книгата е наистина изключителна. Препоръчвам я на всеки любопитен читател. Написана е със страст, на достъпен език, с достатъчно обяснения и примери, за да не се чувствате в чужда територия, като се отделя повече от достатъчно внимание на всяка една тема, за да придобиете истинско задълбочено познание. Оформлението е чудесно, преводът също. Действайте! 

Издателство: "Изток-Запад"

Страница на Изумен във фейсбук

вторник, 17 юни 2014 г.

"Изповедите на младия романист" - Умберто Еко


Така и така съм подхванал Еко, това малко книжле от 150 стр. ми се видя като най-логичното продължение. 

Още от самото начало чичо Умберто пояснява, че наистина не е "млад" романист, но пък за сметка на това е автор на едва 5 романа, което го кара да счита себе си за начинаещ романист (това е казано, разбира се, с фалшива скромност и чувство за хумор, чичо Умберто много добре знае, че е титан). Книгата представлява три лекции на тема творческо писане и разбиране на художествен текст, като тези от вас, които са чели нехудожествени текстове на Еко, знаят, че той има навика да се отплесва в хиляди отклонения (което винаги е радост за нас -непросветените). Работата е там, че ще е необходимо да сте чели някои от книгите му, за да сте наясно за какво точно говори. 

В първата част от книгата получаваме вътрешна информация за създаването на романите му. От къде е тръгнал, какво го е вдъхновило, как е построил текстовете си и какви ограничения си е налагал. Няма как да сме сигурни дали Еко наистина е обикалял по острови в южните морета, за да се приготви за "Островът от предишния ден", или дали е скитал нощно време по улиците на Париж, за "Махалото на Фуко", но самият факт, че тежестта на текстовете му ни кара да се двоумим, е напълно достатъчен, за да не ни интересува особено. Отделя се внимание и на "двойното кодиране" - постмодернистична техника, която използва междутекстова ирония и метаповествование. Еко обяснява, че още от самото начало "Името на розата" разкрива на образования читател ироничния характер на фразата: "Естествено, ръкопис". 

В следващата част от книгата се обръща внимание на въпроса, какво всъщност представляват фикционалните персонажи и каква е тяхната връзка с действителния свят. Каква е разликата между Ана Каренина, и да речем... принцеса Даяна. Разбира се, едната е плод на въображението на Лев Толстой, а другата е действителен персонаж, но как точно нашият мозък възприема това. Оказва се, че когато човек започва да чете дадена книга, той сключва един негласен договор с автора, че ще възприема написаната фикция като действителност, за да може да влезе в историята и да й се наслади в пълнота. 

От третата част направо ми се зави глава. Тя е посветена на списъците. Отгърнете на последната страница и вижте само списъка с книги, които са споменати в романа "Името на розата" и разговорът може да приключи.  

Издателство: Сиела

Други рецензии:
Книжка с мишка




четвъртък, 12 юни 2014 г.

"Това не е краят на книгите" - Умберто Еко и Жан-Клод Кариер


Понякога, в различните области на човешкото познание, се раждат титани - хора, които държат света на раменете си, които ни вдъхновяват да се стремим към съвършенство и ни показват пътя към "огъня". Те стоят недостижимо високо, като непреодолимото разстояние между нас и тях не ни смазва (както примерно става със снобите), а ни дава надежда, че все още не сме стигнали, че има на къде да растем. Е, за мен Умберто Еко и Жан-Клод Кариер спадат точно в тази категория на полубогове, а книгата им "Това не е краят на книгите" е една съкровищница, едно задължително четиво за всеки библиофил. 

Няма нищо по-нетрайно от трайните носители
Книгата няма да умре! Още от самото начало двамата поставят това твърдение на масата, сякаш иначе разговорът не може да продължи. Цялата книга е построена като един продължителен разговор, който (за радост на читателя) непрестанно се отплесва от зададената тема. Според Еко, книгата е като колелото. Веднъж изобретена, тя не може да бъде усъвършенствана. Да, колелото може да бъде каменно, или метално, но принципът си остава същия. Електронните формати са опция, но проблемът при тях е, че имат нужда от устройство, което да ги възпроизвежда. Това ги прави зависими от технологичното развитие, чието френетично темпо изхвърля на боклука всички остарели формати и ги прави неизползваеми. Та кой днес използва все още дискети или DOS (освен битници, като Джордж Мартин, разбира се)?

Двамата интелектуалци обсъждат влиянието на времето върху литературното творчество и книгите, като отделят голямо внимание на френските барокови поети, за които днес почти никой не си спомня. Признавам си, че повечето не ги бях чувал, но това е още един от плюсовете на книгата - тя функционира и като малка енциклопедия, с толкова бележки, че свят ще ви се завие. На края са приложени библиографиите на двамата писатели, както и удобен индекс, чрез който може да откриете кое - къде е споменато. Има и илюстровано приложение, което проследява развитието на книгата в рисунки, а самата книга се води флипкнига или кинеограф, което ще рече, че във външното поле на страниците са заложени стопкадри, които при бързо прелистване пресъздават движеща се анимация. Изобщо, всякакви чудесии!

Ролята на интернет
Може би всеки от вас се е замислял напоследък, че покрай интернет вече не ни е необходимо да помним дати, имена, събития, които с един клик можем да открием. Малко по малко, интернет сякаш ни освобождава от нуждата да помним. Оставяйки това задължение на компютрите, ние започваме да се специализираме във филтрирането и синтезирането на информация. И все пак Еко предупреждава, че паметта трябва да се тренира, за да не се разложи съвсем. Италианецът предлага по едно стихотворение на ден като идеалната рецепта за здрава памет. Изненадващо, България се споменава няколко пъти, но не само с хубаво.



























Инкунабули и фанатично колекциониране на книги
Тази глава трябва да я прочете всеки заклет колекционер. Еко и Кариер имат библиотеки с по 40-50 000 тома, като в тях са включени стотици редки издания от 15-18 век. Книгите, които са издадени през втората половина на 15 век се наричат инкунабули (от лат. incunabulum - люлка), защото са първите печатни книги. Библията на Гутенберг е първият инкунабул, което я прави изключително ценна. Не си спомням дали Еко я имаше, но колекцията му е повече от впечатляваща. Писателят обяснява, че не го интересуват чак толкова класиките, които всички търсят. За него ценни са книгите, в които си проличава човешката глупости или тези, в които се възхваляват и защитават грешки научни теории.

Изобщо глупостта и неистината са от изключителна важност за двамата творци. Според тях това са теми, които се пренебрегват от научната общност, а не бива, защото от глупостта и грешките. които цивилизацията е допускала през годините, нерядко може да се добие познание за хората и времето, в което са живели. Препоръчвам ви да прочетете за Кирхер. Може би най-забележителния човек след Леонардо да Винчи.

Книгата е една от най-ценните ми придобивки от панаира миналата седмица. Препоръчвам я горещо на всички, които обичат да четат, пишат, изследват, колекционират или само пипат и миришат книги. Това е разговор между двама фанатици, от който може да се роди само любов към разума и писаното слово.

Издателство: Ентусиаст

Страница на Изумен във фейсбук



четвъртък, 5 юни 2014 г.

"Хладнокръвно" - Труман Капоти


"Закуска в Тифани" беше само предястие. Дойде време да подхвана истинския Капоти.

"Хладнокръвно" проследява действителната история на двама убийци, с които авторът се среща в затвора, преди тяхното екзекутиране. Всеки, който е гледал филма "Капоти" с Филип Сиймор Хофман трябва да знае за какво говоря. В книгата обаче авторът не пише от първо лице, не ни занимава със своите чувства и преживявания (поне не явно). Цялото произведение е концентрирано върху двамата убийци, а един единствен въпрос е движещата сила: Защо? 

Романът започва бавно, с описания. Колко странно решение, помислих си, сякаш Капоти се страхува от това, което ще последва и предпочита да описва къщите и улиците, полята и планините. Всичко това обаче не е безцелно, защото точно както Стайнбек, той рисува един пейзаж, който ще бъде важна част за повествованието. Погледнете картата на Америка и ми кажете къде е Канзас. Да, точно така. In the middle of nowhere, както се казваше в едно детско. Това е място, забравено от бога, на което не се случват ужасни или дори необичайни неща. За това и самото убийство става много по-шокиращо. 

Капоти описва не само пътя на убийците до местопрестъплението, а и живота на жертвите, като от време на време припомня на читателя, че това е последния ден на тези хора (какво умение трябва да има един писател, че да ти разкаже история, която всички знаят, и все пак да задържи интереса ти). Описва ги като добри, трудолюбиви и отворени към общността си хора (дъщерята постоянно приема ученички в къщата). Изграждайки съчувствие към тях, Капоти не занемарява и другите основни герои - двамата убийци. Те от малки са захвърлени на произвола на съдбата, тормозени от родителите си или просто израснали без такива, Пери и Дик са едно трагическо дуо, което ще спечели сърцата ви. Пери е този, с който Капоти се сприятелява в затвора. Той е наивен, с романтични представи за живота. Иска да търси злато, точно както във филма "Съкровището на Сиера Мадре". Той е просто едно объркано момче, което никога не е имало шанс за друг живот. Капоти не сочи никого с пръст и точно това уважение към всеки един от героите му прави книгата специална. 

Някъде бях чел, че записките на Капоти били стотици страници, много повече от самия роман. Дори само този факт трябва да ви говори за какъв убийствен труд става въпрос. Как изграждаш книгата си, какви избори правиш, за да разкажеш тази история, която всички знаят. И може би най-важния въпрос - как изобразяваш двама убийци, така че хем да са интересни за читателите, хем да не станеш техен защитник. Капоти майсторски балансира между двете крайности, като в крайна сметка създава един шедьовър, който не може да бъде сравняван с нищо до тогава. 

"Хладнокръвно" не е книга, която се чете леко. Задушаващото чувство за предизвестената смърт
ви хваща от средата и не пуска до самия край. Има нещо ужасно безсмислено в цялата работа. Убийците убиват, полицаите също. Никой нищо не печели. Виновни няма, има само жертви. 

Издателство: Колибри

Други рецензии:
Откъс

Страница на Изумен във фейсбук

сряда, 4 юни 2014 г.

"Материалът на мисълта" - Стивън Пинкър



Има много начини да се разбере човешката природа. Чрез науките антропология, биология, химия, психология... Но какво можем да разберем за мислите и социалните връзки от думите и начина по който ги използваме? Този въпрос си задава Пинкър в своята пета книга за когнитивната наука.

Стивън Пинкър (р. 1954, в Монреал, Канада) е един от най-известните психолози на нашето време, преподавател в Харвардския университет и автор на редица популярни книги, които се четат из целия свят (а вече и у нас!). Пише предимно за езика и когнитивните науки, като предмет на изследванията му са неправилните глаголи и езиковото развитие при децата. Той е привърженик на еволюционната психология и подкрепя възгледите на Чомски за езика, като развитие на инстинкт в еволюционния процес.

Книгата започва с най-скъпия семантичен спор в историята на човечеството. Колко събития са се случили на 9/11? Застрахователите не могат да стигнат до съгласие дали събитието е едно - планът на Осама да направи терористичен акт, или две - двата сблъсъка на самолетите в кулите близнаци. Пинкър цели да ни покаже, че един сценарий може да бъде осмислен по различни начини. След което задава въпроса - представете си ако се окаже, че Шекспир не е Шекспир. Как тогава ще наричаме новия автор? Едва ли с истинското му име, след като стотици години той е познат като Шекспир. Ами предишният? Как ще обозначим него. Оттук Пинкър се впуска в разсъждения за ролята на имената и глаголите, как възприемаме време и пространство, но най-вече - как децата учат нов език.

Оказва се, че децата проявяват изключителни умения, когато учат език, при това техните резултати са толкова впечатляващи, че разделят научните среди на два лагера - тези, които вярват, че всичко е заложено предварително в ДНК-то, и такива, които се опитват да открият модели на заучаване, които мозъкът използва. В трета глава, Пинкър разглежда теорията на Джери Фодор, който вярва, че ние се раждаме с около петдесет хиляди вродени понятия (такъв е средният брой думи, с които говорещите английски разполагат в речника си). Да, в книгата се говори предимно за английския език, поради което на места се получават разминавания с българския, но като цяло приликите са повече.



От самото начало Пинкър въвежда четири идеи, които са нещо като структура на книгата:

- Човешкият ум може да осмисля определен сценарий по различни начини
- Всяко осмисляне е построено върху няколко базисни идеи като "събитие", "причина", "промяна" и "намерение".
- Тези идеи могат да бъдат разширени метафорично и да се прехвърлят върху други области, например когато броим събития сякаш са предмети или когато използваме пространството като метафора за време.
- При всяка идея има чисто човешки приумици, които я правят полезна в разсъждаването върху едни неща, но водят до грешки и обърквания, когато се опитаме да я приложим към други.

Оказва се също така, че граматиката е свързана с мислите и рационалното, докато псуването е свързано по-скоро с емоциите. Пинкър вярва, че анализирайки езика, ще можем да разберем какво хората мислят и чувстват. Езикът предава съобщения и основава взаимоотношението между говорител и слушател, следователно езикът функционира винаги на поне две нива. Примерно фразата: Бихте ли могли да ми подадете солта" функционира като молба и като средство за установяване на любезен тон. Искате да знаете какво всъщност означава fuck във fuck you? Прочетете книгата. :p

Като единствен минус мога да посоча лошия превод на Бойко Пенчев (баш за тази книга е непростимо), който не е съвсем трагичен, но на места си имаше големи изцепки. Въпреки това книгата си заслужава.

Издателство: "Изток-Запад"

Страница на "Изумен" във фейсбук.


вторник, 3 юни 2014 г.

"Отвътре" - Радослав Парушев


Радослав Парушев доказа с "Project Dostoevski", че е един от най-добрите съвременни български писатели. Със своята непримиримост към скуката и клишето, той създаде една творба, която дълго ще бъде четена и препрочитана. За това и очакванията ми към новата му книга - "Отвътре" (официалната премиера е утре) бяха до небето. Но оправда ли той моите копнежи или книгата се оказа по-скоро стъпка назад в творчеството на младия автор? Ще разберете след малко (ама колко кифленско тийзвам, а?). Първо, ето и официалната анотация: 

"София, пролетта на 2014 г., първите дни на Третата световна война. Наближават извънредни парламентарни избори, в които най-големи шансове има „Спортен блок“. На фона на драматични и исторически събития населението на най-бедната и корумпирана страна в Европа е впрегнало енергията си предимно в неистово снимане и гледане на сериали и „изключително уникални риалити формати“. Жертва на скалъпено обвинение, нашият човек попада от прогнилия и фалшив свят на българския телевизионен бизнес директно в затвора, където бруталната реалност няма алтернатива. Има само един начин да оцелее – изобщо да не му пука."

Корицата изглежда обещаващо, нали? Поне мен ме впечатли. Поздравления за Анна Симеонова (винаги хвалете българските корици, когато са хубави, защото така може още някой да се излъже да направи хубава корица) Първото изречение също е силно:

"Една снежинка се отронва заедно с милиарди други от сърцето на облака и полита в спирали надолу през километри и километри от вечерното небе на късния ноември."


Всъщност цялата първа част на книгата е чудесна. Парушев ни вкарва в backstage-а на развлекателния бизнес у нас. Виждаме продуценти, мутри, продуцентимутри, леки момичета, лъскави клубове, наркотици, цинизъм, но най-вече лайна. Да, всички те ядат лайна, за да може да съществуват в този измислен свят. Нищо от това, което виждаме по телевизията не е това, което си представяме. Животът на тези хора е празен и повърхностен, той силно контрастира на трагедията на главния герой.

А кой е главният герой на романа? Това би трябвало да е Иван-Александър, кръстен на българския цар от 14 век, известен с високата си култура, но и нерешителна политика, която в крайна сметка оставя България разединена и готова да падне под под османско-турска власт (в романа ислямските държави се обединяват и...айде, прочетете си книгата де, какво ще ви разказвам тука). Героят в романа общо взето е представен като добряк, който прави нещата, които всички останали биха направили на негово място. Работата е там обаче, че той няма необходимите връзки с мафията, не е важен за никого и точно поради тази причина попада в затвора. 



Проблемите ми с книгата се появиха във втората част, когато трябваше да чета повтарящите се изнасилвания над Иван в затвора, както и съпътстващите ги в изобилие подробности. Авторът се опитва да запази хумористичния тон, но просто не се получава. Не е забавно да те изнасилват в затвора, особено от Васил Левски (това е актьор, който прилича на Апостола, вие какво си помислихте...). Ясно е какво се опитва да каже Парушев на всички празноглави националисти, но не е готино да превключваш така между сатира и брутален реализъм, защото така се компрометира въздействието на книгата и читателят се изкарва от чудесното темпо и ритъм, изградени преди това.

Друг проблем е, че Парушев сякаш няма какво да каже или по-скоро има твърде много неща, които иска да каже, но те са твърде банални и на него сякаш, ако е честен със себе си, кой знае колко не му пука за тях, а както добре знаем, за да напишеш силен роман, трябва да си изстрадал всяка буква. Не четем ли по статии и новини всеки ден колко гадно и ужасно е положението. Не мисля, че авторът ни дава кой знае какъв inside (ха-ха, сещате ли се, inside на английски означава...оф, както и да е) за положението в България. При "Project Dostoevski" беше различно. Там си личеше, че авторът се бори със себе си, че иска да постигне максималното на което е способен, докато тук имаме един доста по-спокоен Парушев, който може би е твърде щастлив в личния си живот в момента, за да ни подари шедьовър.  

Стилистиката е същата като при Projekt-а, но там сякаш не беше толкова самоцелно и не дразнеше, не се набиваше на очи. Тук обаче описанията са по-добри. Имаме по-проста история, с ясно изявени места на действие, като сцените от затвора определено ще останат в съзнанието ви.  

"Отвътре" показва отвътре няколко неща - развлекателната индустрия, затворите, и най-вече човешкото отвътре (което видяхме и на корицата). Не искам да звуча като задник, защото книгата е на съвсем приемливо ниво, много по-добра от 90% от останалите български автори, които продължават да се блъскат в стената. Нищо чудно това да се окаже и най-добрият роман за тази година, но лично на мен ми се щеше да има по-малко кич, и повече човещина. 

Ето един готин откъс:

"Неделя вечер е най-отвратителният момент в живота на обикновения човек, по-отвратителен и от понеделник сутрин, защото съдържа в себе си едно предчувствие за наказанието така, както петък следобед е най-хубавият, защото представлява очакване на удоволствието. За Цецко неделята е работен ден като всеки друг - на нивата, зад бара на клуб "Октопод Империал", едно от най-лъскавите места в страната, от тия места, които са толкова лъскави, че приближените до министър-председателя бизнесмени си празнуват в тях рождените дни и папарашките телефони ги снимат как, докато мятат гюбеци, пушат пури и тръскат пепелта по дансинга, преизпълнени със самосъзнание за безнаказаност, въпреки че същият министър-председател, който ги е пуснал да крадат от европроектите, забрани пушенето на закрито за целия свят и за всяка божа твар в него до свършека на Времето, когато камък върху камък няма да остане и следователно няма да има закрити помещения и всички весело заедно с демоните и ангелите ще пушим до припадък на открито и пушек ще се вдига." 

Издателство: "Сиела"

Страница на "Изумен" във фейсбук