четвъртък, 31 юли 2014 г.

"Законът на Устър" - П.Г.Удхаус


Първа среща със сър Пелам Гренвил Удхаус. Впечатляващо!

Книгата е седма част от поредицата за Бъртрам Устър и неговия изключително изобретателен иконом Джийвс. "В "Законът на Устър" Джийвс ще трябва да впрегне целия си гигантски ум и несравними умения, за да отърве за кой ли път своя злощастен и безнадеждно тъпоумен млад работодател от кашата, в която ще го накисне заговорът да задигне сребърната каничка за сметана от дома на сприхав съдия." Това е историята, но не се подвеждайте, по пътя нещата се объркват до невъобразими размери. Всъщност, историята тук няма голямо значение. Персонажите са тези, които движат интереса. Искате повече сцени с тях, повече диалог, повече комични ситуации. И ги получавате!

За разлика от "Упадък и падение" на Ивлин Уо, "Законът на Устър" не се стреми да каже важни социални послания. А имайте предвид, че книгата е писана във втората половина на 30'-те години, време в което светът е поставен на прага пред още една Световна война. Единственият опит, който Удхаус прави, да коментира събитията, е да сложи неприятен персонаж, който със смешните си мустачки, напомнял на "един диктатор". Ивлин Уо, също така, беше доста остър в сарказма си, личеше си насъбраното озлобление срещу училищните институции. Тук обаче всичко е леко и приятно. Хуморът идва от едно по-добро място, писателят не презира своите читатели.

Още от встъпителния диалог получавате основното усещане, което книгата носи, и се запознавате с динамиката между главните герои.

" Измъкнах ръка изпод завивките и звъннах на Джийвс.
- Добър вечер, Джийвс.
- Добро утро, сър.
Това ме изненада.
- Утро?
- Да, сър.
- Сигурен ли си? Вижда ми се тъмновато.
- Има мъгла, сър. Ако благоволите да си спомните, сега е есен - сезон на мъглите и котката родитба. 
- На кое?
- На мъглите, сър, и на кротката родитба. така се е изразил по повод на този сезон поетът Кийтс в своята ода "Към есента". 
- Ъ? А, да, разбирам. Това ще ти попречи ли да ми донесеш една чаша от твоя специалитет?
- Готов е, сър, и чака в хладилника."

Не знам за вас, но аз мога да чета подобни неща по цял ден. Надявам се от "Колибри" да преиздадат и другите книги от поредицата, които за съжаление, в момента са с изчерпан тираж. А ето и един велик момент от телевизионната история. Хю Лори и Стивън Фрай като Джийвс и Устър:



Издателство: "Колибри"

четвъртък, 24 юли 2014 г.

"Островитяни" - Кристофър Прийст


"Островитяни" на Кристофър Прийст е експеримент, който няма да се понрави на всички. Със своята нетипична структура, романът ни запраща в безвремието на човешката самота, без да очаква нашето одобрение. Това е книга-пъзел, която всеки трябва да сглоби сам за себе си. 

За какво става въпрос? Ако кажа, че е трудно за обяснение, сериозно ще подценя сложността на плетеницата от съдби и сюжети, които авторът разбърква в своя имагинерен свят. Да започнем оттам, че описаните събития се развиват в Архипелагът на сънищата - място, познато от предишна книга на Прийст (все още неиздадена у нас). Островите обаче са странни. Те не подлежат на описание, защото сякаш се движат. Никой никога не знае как точно да стигне от едно място на друго. Ние също биваме захвърлени в подобна несигурност. 

Цялата книга се явява нещо като пътеводител, а всяка глава - описание на остров. В първата част на главата обикновено се описва самия остров, неговите характерни черти (природа, индустрия, търговия и т.н), а във втората част - едно-две събития, които са се случили на този остров, засягащи някои от главните герои. Тези герои стават главни, не защото знаете нещо за тях, а защото се споменават в предишни островни описания. Едни от най-важните са: Батхърст - художник, който с любовните си похождения и бохемския начин на живот често напомня на Байрон; Йо - която изгражда арт инсталации, преобразяващи силата на ветровете в чиста музика; Частър Каместън - може би самият автор на пътеводителя, който е замесен в мистерия с илюзионисти (намигване към "Престиж"); и Каурер - еманципирана жена, която става символ за хиляди, но също крие своите тайни. 

След изключителните "Преобърнатият свят" и "Престиж", Прийст продължава да се утвърждава като един от любимите ми автори на научна фантастика. Но това не е типичната научна фантастика, която можете да очаквате. Наистина и двата елемента (наука и фантастика) присъстват, но подходът е оригинален. Науката в този случай се изразява предимно в геодезия, а фантастиката (освен измисления свят, разбира се), в изкривявания на времето и наподобяващи Alien същества, които се появяват в една от главите. Прийст е отделил сериозно внимание и на изкуството. На едно място в книгата пишеше, че целият архипелаг е съставен предимно от спокойно хора, които се занимават предимно с изкуство.

Изключителна книга, която поради своята специфика, за съжаление, не мога да препоръчам на никого, но мога поне да се опитам да изразя въодушевлението си от титаничното постижение на Прийст - да ни даде толкова много и същевременно толкова малко, а накрая да ни остави в съмнения, пленени от собствените си емоции, да се питаме - какво всъщност е "Островитяни". 

Корицата на Николай Пекарев е нещо с което можем да се гордеем като целокупен български народ, а "Август" са изключително симпатично малко издателство, което дълбоко уважавам заради професионалния им подход и любезното отношение. Подкрепете ги (както можете)! 

Издателство: Август
Превод: Петър Тушков

Други рецензии:
Jen (феноменално ревю)

четвъртък, 17 юли 2014 г.

"Лятна детективска история с таралеж" - Деян Копчев


Какво е единственото спасително качество, което един слаб писател трябва да притежава, ако иска все пак да бъде приятен за четене? Да не се взима на сериозно, разбира се. Е, Деян Копчев не го прави!

Всеки блогър знае, че това е "перфектната книга за лятото", но не всеки от тях е бил наясно, че ще се окаже толкова дъждовно и ветровито лято, че с това твърдение сега човек трябва да препоръчва "Брулени хълмове" или направо "Франкенщайн". Не, това не е книга за лятото, а книга за онези бавни часове в следобедите, когато наистина нямате какво друго да правите. 
Шегата настрана, Копчев си върши добре работата, използва максимално потенциала, с който разполага, на места дори е оригинален. 

"Лятна детективска история с таралеж" - общо взето заглавието ви казва всичко за настроението, което придава книгата. Свежо, отпускарско, с някаква си там история, колкото да има сюжет, и много абсурдни ситуации. Запознаваме се със саркастичния детектив Чичин, който заминава за морето (мотивиран, разбира се, от солидна сума пари), за да разследва два на пръв поглед различни случая. Там среща мадамата, която му открадва сърцето и един таралеж, който ще разгадае цялата мистерия.

Това обаче не е любимият ми разказ. Най-много ми допадна "Разходка", в който двама идиоти си разхождат кучетата, обсъждайки квантовата механика, а краят ме хвана наистина неподготвен. Има и още един смехотворен разказ, в който едно хлапе мери чорапогащника на майка си, когато тя изведнъж се прибира вкъщи. Нашият човек се скрива под леглото. Следват потресаващи разкрития.

Рисунките са нещо специално. Изобщо цялото оформление, коректорска и редакторска работа, са свършени както трябва (което за българска книга е ОГРОМНА похвала). Това е едва трета или четвърта книга на младото издателство Дежа Бук, което стартира едва преди няколко месеца и вече насъбра впечатляващо количество почитатели. Желая им успех, и все така да си вършат работата, все едно Господ Исус Христос ги гледа от небето. 

Издателство: Дежа Бук

Други рецензии:
Книжно

вторник, 8 юли 2014 г.

"Паранормалното: Защо виждаме неща, които не съществуват" - Ричард Уайзман



Псевдонауката беше чудесна книга, наистина, но колко хора се интересуват от фармацевтичните измами? Не много (което е жалко, разбира се), но хайде разпитайте наоколо какво мислят хората за духове, гадатели, пророци, отвъден свят и т.н. Сигурен съм, че всеки срещнат ще има мнение по въпроса. Всеки се води експерт, или най-малкото има някаква изключителна история, която няма търпение да ви разкаже. Е, хванете един такъв, задръжте го за малко (колкото и да е трудно) и му обещайте, че ще изслушате всичките му фантастични преживявания, но при едно условие: да прочете новата книга на Ричард Уайзман. 

"Паранормалното" е пиршество за здравия разум, храна за всеки буден ум, който иска да остави оковите на суеверието и да погледне зад завесата, за да разбере как всъщност стават всички тези фокуси. Не случайно още в началото на книгата отиваме на приключение със знаменития Джеймс Ранди - кралят-изобличител, който кара всеки медиум да изглежда като разревано 6-годишно хлапе, събиращо разпиляното си тесте карти. Ранди подхваща група гадатели и ги прави на парцали. Как? Като слага една торба на главата на всеки един от тях. 

Книгата е толкова забавна и приятна за четене, че човек препуска през главите, без да забелязва как часовете се изнизват. Първо започваме с предсказания, преживявания извън тялото и телекинеза. Научаваме за всички номера, които гледачките използват, за да ни баламосат, че знаят нещо за живота ни. Студеното четене е само началото. Не се заблуждавайте, това е занаят като всеки друг и всичко е от просто по-просто. Уайзман не се скъпи да прилага към всяка глава интересни тестове, примери и QR кодове, с които по-лесно да разберете за какво става въпрос. Ще се научите дори да правите знаменития номер с огъването на лъжица, който често показват по филмите. 



Втората част е още по-интересна. Обладани от духове къщи, малки деца, които карат въображаемия си приятел да почуква по стените, вещици, секти, пророчества и какво ли още не. Случай след случай, Уайзман описва историята на различни измами, които идват на мода още от 19 век, за да привличат тълпи изумени почитатели, оставящи купища пари, за да зърнат поредната "мистерия". Потресаващ е случая с масовото убийство от 1978 г., когато лидерът на секта заповядва на последователите си да се простят с всичко земно. Над 900 души са загиналите, измежду които около 270 деца. Защо? Ето това е движещата сила зад книгата.

Още в самото начало Уайзман споделя, че е бил изумен от възможностите на човешкия мозък и неговите странични ефекти, които се появяват от време на време, за да ни заблуждават. Защо сънуваме? Защо виждаме неща, които не съществуват? Авторът е последвал тези въпроси, без да прави компромис с научния метод, за да ни помогне (може би) да разберем най-накрая, че всичко си има логично обяснение. Искрено се надявам, че ще хвърлите око на тази книга, защото тя има способността да бъде животопроменяща. 

Издателство: Изток-Запад

Други рецензии:
Книголандия
Книгоман
Факел (откъс)

вторник, 1 юли 2014 г.

"Зилот. Животът и времената на Иисус от Назарет" - Реза Аслан



"Не мислете, че дойдох 
да донеса мир на земята; 
не мир дойдох да донеса, а меч" 
- Матей 10:34

Защо един мюсюлманин би писал книга за Исус Христос? Това е въпросът, който Реза Аслан получава в ефир, по време на рекламната кампания за книгата си, преди година. Ясно е, че водещата иска да компрометира мотивите на автора, но оттогава насам не съм чувал по-безумно встъпление в интервю. Все пак Реза Аслан е завършил изкуства на религиите, теология, изящни изкуства, философия и социология. Не е ли това достатъчно, за да ни убеди, че човекът има право да напише книга по тема, която изучава повече от двадесет години? За някои религиозни фундаменталисти явно не. За мен обаче беше достатъчно. Намирам исляма за далеч по-опасна и вредна болест отколкото християнството, но когато на книжния пазар излезе обективно написан и подкрепен с дългогодишни изследвания труд, религиозното самоопределяне на автора остава на заден план.

Книгата се фокусира върху историческия Исус от Назарет, а не върху Исус Христос (онзи с всичките божествени екстри). Макар да разполагаме с твърде оскъдна информация за неговата личност, Аслан (много ми е смешно да използвам само фамилията му) се опитва да опише една достоверна картина на политическото, икономическо и социално положение на Галилея и Юдея от първи век, като към това прибавя и всичко, което научаваме от евангелията (поне когато те не си противоречат).

Светите земи открай време са място на неспирни кръвопролития. Още през 586 г. пр. Хр. вавилонците изравняват със земята Храма в Йерусалим, след което идват персите, които пък отстъпват на Александър Велики, като след смъртта му през 323 г. пр. Хр. градът преминава в ръцете на Птолемеите от Египет, но не за дълго, защото през 198 г. пр. Хр той попада при царя на Селевкидите. И така до 63 г. пр. Хр., когато Помпей Велики влиза в Йерусалим със своите легиони. Зави ли ви се свят? А сега си представете за колко избити мъже, жени и деца става въпрос, и под какво робство са живеели тези, които са имали шанса да оцелеят.

Римляните са се отнасяли пренебрежително към еврейската култура, без да се месят в религиозните ритуали и традиции. Разбира се, струвало им се е адски странно, че едно просто семитско племе има арогантността да се представя като единствения богоизбран народ на земята, но това не е било повод за някакво специално отношение. Евреите, от друга страна, не са имали избор. Законът им заповядва, че са избрани. Колко удобно, нали? Е, в такъв случай как да търпиш гадния империалистически ботуш?

Годините, в които Исус от Назарет отраства, са изпълнени с апокалиптични настроения. Месиите (божии помазаници) бродят навсякъде и призовават за открит бунт срещу поробителите. Месианските претенции на тези бунтовници са абсолютно задължителни, ако искат да спечелят симпатизанти, защото евреите от стотици години очакват месията, който ще дойде и ще ги освободи. Тези ревностни последователи наричат себе си зилоти, и са готови на всичко, за да постигнат целта си (дори в един момент убиват първосвещеника, когото са считали за изменник, флиртуващ с римската власт).

Just another Monday in the Holy Lands.
В тези бурни години се ражда Исус - около 4 г. пр. н.е в Назарет. Къде е това? Едва ли някой по онова време е можел да ви каже със сигурност. Някакво си схлупено село, където живеели не повече от сто семейства. Дотук добре, ама когато човек започне да сравнява четирите евангелия, се хваща за главата. Единият посочва Назарет като родно място, друг-Витлеем, трети го праща за известно време в Египет (пробвайте за 40 дена да отидете и да се върнете с магаре до Египет), абе луда работа. Впрочем всички тези разминавания не са нещо ново. По-заинтересованите от вас могат да ги видят ето тук .

Интересно е да отбележим, че всички чудеса, които извършва Христос през годините на своите обиколки, не са документирани по никакъв начин и оставят огромно място за спекулации. Реза обръща внимание на стотиците магьосници, които са бродели по това време из Юдея и Галилея, вършейки почти същите фокуси. Не е изключено Исус да е взаимствал някои идеи от тях. В Стария Завет абсолютно се забраняват подобни практики, но това явно не спира младия месия. Плюене, намазване с кал, загуба на сила, когато някой се докосне до него - това са стари колкото света номера.

За кого се мисли той? Това е един от най-важните въпроси, които неизбежно възникват, когато човек започне да изследва живота на Исус. Тезата на Реза е, че назореят най-вероятно е бил почитател на зилотите, които са върлували през неговото детство, а смъртта на неговия ментор Йоан Кръстител е била последната капка в чашата на търпимостта. Исус оглавява група евреи, които очакват от него да ги поведе в открито въстание срещу Рим. Тук идва големият въпрос: Планувал ли е Исус да вземе оръжие и да започне кървава схватка с властта? Някои стихове го доказват: "Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята;не мир дойдох да донеса, а меч", но пацифисткият оттенък на проповедите му, който толкова много хора запомнят като основа на идеите му, може би се дължи на нещо друго. Но за това-след малко.

Когато говори за себе си в евангелията, Исус винаги нарича  себе си "синът човешки", което е препратка към книгата на пророк Даниил, където се говори за царя, който ще дойде да освободи своя народ. Разбира се, всички цитати от Стария Завет, които се използват от Исус и апостолите, са преиначени и извадени от контекста им, за да паснат на актуалните събития. Даниил и Давид (който също е цитиран многократно) говорят за себе си в тези текстове, а не се опитват да пророкуват някакви бъдещи събития. Да не говорим, че в нито един текст от Стария Завет, не се споменава, че месията ще трябва да умре. Това е била еретична идея за всеки един евреин (та кой месия бива разпнат на кръст). За тях това е било повече от достатъчно доказателство, че Исус е поредния измамник. Как обаче неговото послание оцелява две хилядолетия? Е, може би това не е съвсем неговото послание.

Исус изцелява сляп човек с помощта на магически техники
Евангелията са писани на гръцки език, десетилетия след смъртта на Исус, като всички са след 70 г. (унищожаването на Йерусалим от Тит). Това е от изключително значение, защото ни показва, че публиката за която са предназначени, не е съставена от евреи, а от езичници, граждани на римската империя, най-просто казано - римляни. Изведнъж образът на Исус започва да се изопачава в пацифист, проповядващ любов и мир, който дори Пилат Понтийски (в действителност изключително безпощаден и проклет човек) намира за невинен и измива ръцете си. Тоест всичкият антисемитизъм тръгва от една лъжа, която се стреми да смекчи вината на римляните в разпъването на "юдейския цар". А, между другото, табелата над главата на Исус не е подигравка, а реалното му престъпление за което е бил прикован на кръста. Това не е някакво изключение, всички осъдени са имали такива дървени табели, за да може всеки минаващ да вижда за какво всъщност са били осъдени нещастниците, и да си вади поука.

Реза ни припомня, че римляните не биха разпънали на кръст някакъв луд, който проповядва мир и любов. Техният основен проблем по онова време са били размириците и претендентите за властта. Да се провъзгласиш за юдейския цар, месията, "синът човешки" е било противодържавна констатация, която неизбежно е водела до смъртно наказание. Исус явно е бил наясно с това, защото съветва последователите си да изоставят жени, майки, деца, и да се приготвят за най-лошото. Изобщо не е вероятно Пилат да се е срещал с Исус, нито да е умивал ръцете си, а пък със сигурност не е освобождавал затворници на празника. Тези изфабрикувани окраски са били задължителни, за да оцелее посланието на Христос.

Последните глави са за Павел и апостолите. Реза обяснява в едно интервю, че това не е книга за християнството. Акцентът й не пада върху развитието на религията, а върху историческия образ на Исус. Въпреки това, няма как да не се обърне внимание на хората, които взимат кръста и продължават мисията, вярвайки, че трябва да разнесат благата вест до всички народи-нещо което Исус никога не е проповядвал. Веднага се сетих за "Изгубените християнства" на Барт Ърман.

Неподозиран обрат на събитията. Месията трябва да умре.
Рядко се среща автор, който с такава яснота и последователност да изложи фактите и теориите си, без да изпада в неблагоразумни спекулации и крайности (с каквито е пълна повечето религиозна литература). Достатъчно е да видите стоте страници бележки и библиография, за да се почувствате спокойни, че сте в добри ръце. А още по-добре е да не се чувствате спокойни, а да се ровите и да изследвате сами за себе си. Все пак това е най-великото откровение, което една книга може да ви даде.

Издателство: Сиела

Други рецензии:
Книголандия

Страница на Изумен във фейсбук