четвъртък, 14 август 2014 г.

"Мидълмарч" - Джордж Елиът


Реших да прочета "Мидълмарч" главно поради два цитата, този на Вирджиния Улф: "Мидълмарч е един от малкото английски романи, написани за зрели хора", и този на Мартин Еймис: "В лицето на Джордж Елиът жените са създали най-великия англоезичен писател досега." Книгата, със своите почти 900 стр, е сериозно предизвикателство за всеки читател, бил той дори и някой фанатик, така че се надявам това ревю да ви даде достатъчно богата представа за произведението, за да успеете да вземете най-доброто решение за книжния си график.

Джордж Елиът всъщност е псевдоним на Мери Ан Евънс, родена през 1819 година в Уоркшир. Още като млада, Евънс се отличава със свободолюбив дух, и желание да се самообразова. Започва да превежда книги като "Животът на Исус" и "Същността на християнството. Премества се в Лондон, където през 1851 година става заместник-главен редактор в престижното списание "Уестминстър Ревю", като това й дава възможност да се озове в самия център на интелектуалния елит по това време. Там тя се запознава с Джордж Хенри Луис - писател, критик, есеист и изявен философ, женен мъж, с когото живее в продължение на 24 години, до неговата смърт. Подобен скандал би бил фатален за кариерата на обещаващата писателка, затова тя измисля мъжкия псевдоним Джордж Елиът и започва да издава творбите си под него.

Първото нещо, за което трябва да ви предупредя, е да не четете предговора. Той е много полезен и информативен, но в него неблагоразумно е побран целия сюжет, което, без съмнение, ще развали цялото удоволствие от четенето. Второто ми предупреждение е да си разчистите следващия месец от всички четива, защото книгата изисква сериозно посвещение. Ако не сте търпелив човек, по-добре пропуснете. И така, ако все още е останал някой заинтересован, нека да запретнем ръкави, и да видим за какво става въпрос.

"Мидълмарч" е преди всичко едно изследване на провинциалния живот в Англия от средата на XIX в. което трябва веднага да ви подсети, че тук няма да срещнете мащабни битки и епични сцени. Не, книгата се фокусира предимно върху ежедневните проблеми на своите герои, проследявайки техните лични успехи и неуспехи в житейското поле. Впечатляващ е наборът от персонажи, с които борави Елиът. При това читателят остава с впечатлението, че е получил много малка част от цялата история. Не е тайна, че великите писатели са изписвали тетрадки със записки, цели странични книги за своите герои. Тук аз усетих подобно благоговение пред мащабния труд, който авторката е хвърлила, за да налее основите на романа.

Тъй като в книгата има повече от 12 главни персонажи, ще обърна внимание само на тези, които ми бяха най-интересни. Първата дама, с която се запознаваме в самото начало на книгата, е Доротея, която желае да води добродетелен живот и да увеличи знанието си за света, което я подвежда да се омъжи за Късобан - възрастен учен, който пише изследване върху корените на митологията. Неговият братовчед Ладисло, който е млад художник, все още не знае какво иска да прави в този объркан свят, но приятелят му Лидгейт, който е доктор в Мидълмарч вече жъне успехи в професионалното поприще. За съжаление тщеславната му съпруга Розамонд започва да изисква твърде висок стандарт на живот, който ги вкарва във финансови затруднения. При кого ще отиде имението на починалия Федърстоун и каква мрачна тайна ще изплува от миналото на банкера Булстроуд?

Това е платното, скицата, която Елиът започва да оцветява със своята богата палитра от характерни нюанси, придобити от постоянно наблюдение на околния свят. Впечатляващо е, наистина, майсторството, с което главите преливат една в друга, превключвайки умело сюжетните линии, без нито за момент да се губи последователността. Някъде бях прочел, че Елиът е комбинирала две отделни книги, за да създаде шедьовра си. Ако това е вярно, то в нито един момент не си личи онова пропукване, което би трябвало да се появи където двете истории се сливат.

Трябва да призная, че на места книгата ми беше трудна за четене, поради дългите описания, характерни за периода, но искам да уточня, че в нито един момент не си и помислих да я оставя. След като опознаете героите, интересът ви постоянно се изгражда, и в крайна сметка вие ставате емоционално засегнат от всеки поглед, всяка дума, които могат да означават толкова много неща.

Потвърждавам думите на Еймис и Улф. Това наистина е един от най-великите английски романи. Елиът надгражда завещаното от Остин, с психологически далеч по-сложни персонажи и по-задълбочена критика на социалния и политически живот в Англия от този период. Препоръчвам!

Издателство: Колибри

Други рецензии:
Траяна

четвъртък, 7 август 2014 г.

"Кралят в жълто" - Робърт У. Чеймбърс


Огромен фен съм на сериала Истински детектив, който тази година хвърли всички любители на качественото кино във възторг, и ни напомни, че телевизионният формат далеч не е преминал златните си години. Деветте епизода проследяват седемнадесетгодишното преследване на сериен убиец от двама детективи. Покрай основния сюжет обаче се споменава и мистичният град Каркоса, където броди Кралят в жълто, когото убийците са издигнали в култ. Кратко проучване ни отпраща към 1895 г. (годината, в която Хърбърт Уелс публикува "Машина на времето") и произведението на Робърт У. Чеймбърс, което за първи път се издава и у нас.

Всъщност книгата е сборник с разкази, чието действие се развива предимно в Европа, а главните герои са американци, занимаващи се с изкуство. "Кралят в жълто" е пиеса, на която те случайно попадат, след което разсъдъкът бавно започва да си отива, давайки място на фантастични и ужасяващи видения. Втората част на книгата е малко по-праволинейна и повечето читатели я намират за скучновата. На мен не ми направи такова впечатление, но определено разказите в началото са по-добрите.

Първият ни герой е млад мъж, който пада от коня си, след което, докато се възстановява, прочита "Кралят в жълто". Интересното е, че на места Чеймбърс се заиграва с фантастичния елемент, оставяйки ни да гадаем дали пък всичко не е просто илюзия, породена от болест или други обясними причини. Младият човек започва да посещава обезобразен странник, който носи престижното звание Реставратор на репутации. Клиентите им са от цяла Америка, а работодателят е само един (и обича да се облича в жълти дрипи). Нашият герой вярва, че е потомък на Кралят в жълто, и е готов да стигне до крайности, за да се отърве от конкуренцията.

Камила: Сър, ще трябва маската си да свалите.
Непознат: Нима?
Касилда: Да, време е. Останалите всички захвърлили сме скритостта.
Непознат: Но аз не нося маска.
Камила (ужасено шепне на Касилда): Не носел маска? Не носел маска?


Откъсът е цитат от пиесата "Кралят в жълто", която героите на разказите четат. Ние така и не добива реална представа какво се случва в самата пиеса, но това е добро решение от страна на автора. Мистерията не бива да се нарушава, особено когато има слухове, че текстът може да подлуди четящите го. В "Маската" се отправяме към Русия, където млад интелектуалец успява да превръща всичко живо в скулптора, само като го потопи в специален разтвор. В "Госпожица д'Ис" един ловец ще навлезе в непознати земи, озовавайки се в средновековен замък, където любовта с младата принцеса е невъзможна, а ние отново се питаме дали всичко е реалност.

Чудех се дали някой ще се сети да издаде книгата у нас, имайки предвид грандиозния успех на сериала. Честта се падна на младото издателство "Deja Book", което за пореден път демонстрира добра ориентация на пазара, комбинирайки страхотното качество с адекватния избор. Корицата е нещо великолепно, а в книгата не намерих нито една правописна грешка. Преводът също е spot on.

Трудно е да се препоръча такава книга, защото не всеки ще я оцени. На места е тежка за четене, а нестабилното психическо здраве на героите допринася още повече за объркването на читателя. На мен обаче ми хареса, даже повече - книгата остави траен отпечатък в съзнанието ми, което напоследък се случва все по-рядко. Страховитата, наситена с тягостно очакване атмосфера, постоянното присъствие на смъртта и невъзможната любов напомнят на Едгар Алан По, но в един много по-суров и неизпипан вид. Точно така, както трябва да бъде!

Издателство: Deja Book
Преводач: Радин Григоров

Други рецензии:
Книголандия
Книжен Жор
Книжен Петър
Книгозавър
Love Big Books
Аз чета
Ловци на книги
На по книга, две

понеделник, 4 август 2014 г.

"Да гледаш и да виждаш" - Даниел Арас



Отворете очите си за един нов поглед над изобразителното изкуство. Един свеж и необременен от академичната мъгла поглед, който, ако сте късметлии като мен, ще върне у вас онова детско въодушевление, с което се е изпълвало сърцето ви, при всяко ново откритие. Може би ще започнете отново да гледате картини така, както трябва - просто да гледате това, което е там.  

От "Цивилизацията" на Кенет Кларк насам, не съм попадал на книга за изобразителното изкуство, която толкова много да грабне интереса ми. Разбира се, целта на Арас е далеч от тази на Кларк, който се опитваше да обгърне феномена, наречен Западна Цивилизация. Не, тук всичко е много непретенциозно, материалът е предаден с приятелски тон, като на места дори прелива в разговор. 

Книгата разглежда основно пет картини (но са коментирани и множество други):

- "Марс и Венера, изненадани от Вулкан" - Тинторето
- "Благовещение" - Франческо дел Коса
- "Поклонението на влъхвите" - Брьогел Стария
- "Венера Урбинска" - Тициан
- "Менините" - Веласкес
- Отделена е цяла глава за косата на Мария Магдалена

"Скъпа Джулия,
Това писмо, малко дълго, може да те изненада, дори да те подразни. Надявам се, че няма да ми се сърдиш, но трябва да ти пиша. Както споменах твърде набързо, не разбирам как успяваш понякога да гледаш една картина и да не виждаш това, което художникът и картината ти показват"
- така започва книгата на Арас, и това превъзбудено желание да просветли своите невиждащи приятели (читатели) не изчезва от страниците. Случвало се е подобен дидактически стил да бъде дразнещ, но тук няма такова нещо. Бързо се вливаме в потока на мисълта на автора, а очите ни се отварят към всеки малък детайл, към който той поднася професионалната си лупа.

Вижте сами за какво става въпрос:

Менините! Пак ли? Не! Не! Милост! Стига толкова за Менините! Всичко е казано за тях! Всичко и нищо? Добре, но вече започва да ми писва.  

Точно трийсет и три години, Христовата възраст, както се казва, ни проглушават ушите с тези Менини. Откакто великият Фуко сметна за добре да посвети на тях предговора към книгата си За думите и нещата през 1966 г. е невероятно докъде и малки, и големи повтарят все същия припев. За по-голяма яснота дори беше публикуван списък с трудове, посветени на картината. Но това не е нищо в сравнение с масата писания по въпроса. Видяхме как сериозни мъже и жени оспорват, потвърждават, задълбочават или внасят нюанси. Имаше и глупаци, които бяха забравили за Фуко, сякаш неговият предговор не промени нашите разбирания и не ни отвори очите. А наскоро видях­ме как уредничката на музея „Прадо“ забеляза бяло петънце върху дантелата на жената-джудже, както и заличената златна халка, която тя някога е държала с палеца и показалеца на лявата си ръка. Я виж ти! Какво откритие! С помощта на всичките технически анализи и рентгенови снимки тя прави едно политическо, династическо и радикално ново тълкуване. Същинска революция! Най-лошото, както ти добре знаеш, е, че може да се окаже права! А другите да си налягат парцалите.  Защо тогава се буташ между шамарите? Какво още искаш да ни кажеш? Всичко в тази картина е разтълкувано, дори и онова, което не виждаме. Знаем всичко възможно за нея. Нейните размери, техника, дата – или по-скоро дати, тъй като Веласкес се връща към нея, за да нарисува своя почетен орден „Сантяго де Компостела“, който кралят му дава две години след шедьовъра (освен ако направо не е прерисувал цялата лява страна и се е добавил в цял ръст именно тогава). Знаем имената и функциите на изобразените персонажи. Знаем залата от двореца, където е нарисувана картината и която тя изобразява. Дори сме идентифицирали невидимите картини, които забелязваме: не само тези с лице към нас, а и онези в профил. С една дума, знаем всичко и сме отгатнали всичко за тази картина, за добро или за зло. Е, какво още искаш да прибавиш? Остави картината на мира! Дай ѝ малко почивка. Ей така, да я погледаме, белким с малко късмет видим нещо в нея.  

Тази картина ми взе акъла! Не съм предполагал, че е възможно една рисунка да работи на толкова много нива. В случая е възможно дори самият художник да не е бил наясно (спорна тема), но фактът остава - картината работи. Арас намеква, че Веласкес може би е изобразил сложна идея, която ще се появи чак двеста години по-късно, в "Критика на чистия разум" на Кант. Там се говори за "трансцедентален обект" (в случая кралят) - нещо, което независимо, че е неопределено, може да бъде определено чрез разнообразието на явленията и служи за основа на целостта на възприятието. Кралят и кралицата в картината се виждат смътно в огледалото отзад, тоест те не са фокусът, но все пак са обект на нашата неосъзната интуиция. Веласкес е успял да покаже по гениален начин загадъчността на краля и кралския престиж. 

Повярвайте ми, има още десетки неща, които ми се иска да цитирам, или да ви разкажа, но ревюто ще стане цяло есе. Книгата е нещо изключително. В нея има над петдесет цветни илюстрации, а твърдите корици я превръщат в дългогодишна инвестиция за бъдещите поколения. Потърсете я!

Издателство: "Изток-Запад"
Превод: Стоян Атанасов