вторник, 30 септември 2014 г.

"Стоунър" - Джон Уилямс


"Стоунър" на Джон Уилямс изплува в полезрението на съвременния читател едва в последните няколко години. След половинвековно мълчание, книгата най-накрая получава своето заслужено критическо внимание.

Уилям Стоунър се ражда през 1891 г, в бедно фермерско семейство, в щата Мисури. Родителите му го изпращат да изучава селско стопанство в новооткрития университет, но младият човек е твърде впечатлен от Шекспировия сонет 73, за да се върне към калния двор на баща си. Така започва неговата академична кариера, точно преди Голямата война. Стоунър не отива на фронта, вместо това се жени за изискана, но студена жена, която предпочита през повечето време да стои сама в тишината на къщата. Отчужденият им брак отвежда Стоунър до афера с ученичка, докато същевременно в професионалния си живот трябва да се справя  със завистливото и злобно отношение на някои колеги.

Целият живот на Уилям Стоунър е синтезиран още в първия абзац на книгата, което веднага ни налага усещането за незначителност, съпътстваща тема до самия край на книгата. Често из страниците откриваме думите "студен" и "тих". Това е сърцевината на романа - тихият академичен живот на един професор, който търси себе си. И макар действието да се развива в началото на века, имайте предвид, че книгата е писана в началото на 60'-те, поради което в нея присъстват някои от основните белези на епохата, като вече изтъркания израз "търсене на идентичност".

На много места се обръща внимание на светлината, която осветява и класната стая, докато героят открива призванието си, което веднага ме наведе на асоциацията за средновековният монах и неговият изолиран от света живот, посветен на книгите. Добре знаете, че светлината през Средновековието е била от изключителна важност - божествената благодат, която осветява света на грешниците. Не случайно и детето на Стоунър се казва Грейс (Grace - благодат).


"Затова провидението или обществото, или съдбата - наречете го както щете, - е създало за нас този приют, за да се подслоним от бурята. Университетът съществува именно за нас, за отритнатите по света - не за студентите, не за да се стремим безкористно към знания, не заради причините, които чувате. Посочваме причините, допускаме и някои от обикновените хора, от онези, които ще се справят в света, но това е само защитна окраска. Подобно на църквата през Средновековието, която е нехаела за миряните и дори за Бога, ние се преструваме, за да оцелеем. И ще оцелеем - защото сме длъжни да го направим."

Тази реч на един от приятелите на Стоунър е крайъгълен камък в развитието и самоопределянето на героя. Той осъзнава колко прекрасно е мястото, където е попаднал, и става изключителен преподавател, за който се говорят легенди, но никога не съумява да се примири с идеята, че "светът" има място в университета. Хора, които са пригодни за живота, нямат място в това светилище на науката.

Повтарящият се въпрос, който Стоунър си задава накрая е: "Какво очакваше?" Това запитване може да се отправи и към читателя, който е посегнал към книгата с очакване за нещо грандиозно, с интересни сюжетни обрати. Не, още от първата страница научава, че това е книга за всички тихи, интровертни хора, които търсят мястото си в един объркан свят.

Издателство: Лабиринт

Други рецензии:
Книголандия
Книжно: На по книга, две
Аз чета
Книжен Петър

вторник, 23 септември 2014 г.

"Пътешествията на Гъливер" - Джонатан Суифт


Всеки знае историята за пътешественика Гъливер, който се озовал в страната на лилипутите, а те взели, че го завързали за земята с дървени колчета, понеже били изплашени от големия му ръст. Но ако оставим настрана телевизионните и филмови адаптации, за какво всъщност става въпрос в книгата на Джонатан Суифт? Това просто една приключенска история ли е, или има и по-дълбоки пластове, които изискват нашето внимателно изследване? 

Книгата е разделена в четири части, съответстващи на приключенията на Гъливер:
- Пътуване до Лилипутия 
- Пътуване до Бробдингнаг 
- Пътуване до Лапута, Балнибарби, Лъгнаг, Глъбдъбдриб и до Япония 
- Пътуване до страната на хоинъмите

Вече споменахме, че в Лилипутия той е великан за местните, но в Бробдингнанг мащабите се променят и Гъливер става малко човече. Това не е случайно, а е търсен психологичен ефект, който показва промяната на статуса. Чрез подобна фантастична история Суифт пародира английския политически живот, а повечето острови, на които героят му попада, са една всестранна алегория на Англия. Романисти като Дефо също биват осмивани, главно заради тяхното желание да пишат фантастични истории, представени като реалистични (спомняте ли си, че говорихме, как Дефо дори не е излизал с кораб в открито море).

След сблъсък с пирати, Гъливер е спасен от летящия остров Лапута, където хората посвещават времето си на музика и математика, но така и не успяват да намерят практическо приложение за знанията си. Това безцелно преследване на наука, свързано със смазваща бюрокрация са довели острова до ръба на мизерията. Докато чака кораба си за Япония, Гъливер посещава за кратко остров Балнибарби, където с помощта на магьосник успява да разговаря с духовете на исторически фигури.

Любимата ми част от книгата е последната - пътуването до страната на хоинъмите. Изоставен на остров от екипажа си, Гъливер среща противни човекоподобни същества, които са всъщност хората, в тяхната най-примитивна форма. Хойнъмите са коне, символ на самото съвършенство.Гъливер се опитва да живее сред тях, но след време е изхвърлен, защото хойнъмите се притесняват, че низко същество като него ще опорочи културата им. Съкрушен, пътешественикът не иска да живее повече, но е спасен от португалски кораб, чийто капитан, със своята мъдрост и щедрост, успява да му вдъхне някаква надежда за човечеството.

Въпреки че на места книгата е загубила част от очарованието си, главно поради някои скучновати пасажи и твърде очевидното натриване на носове, тя си остава класическо произведение от най-висок ранг, което ще бъде препрочитано години наред, а историята за хойнъмите ще продължава да вълнува човечеството, защото все още не сме стигнали до така желаното съвършенство. 

Можете да откриете книгата в повечето книжарници, представена в ново оформление от издателство Изток-Запад

четвъртък, 4 септември 2014 г.

"Дюн" - Франк Хърбърт


"Дюн" е нещо като Библия за феновете на научната фантастика (или поне трябва да е Новият Завет, заради месианската функция на главния герой). В първата част от епохалния труд на Франк Хърбърт, мащабите все още не са разгърнати напълно, митологията не е развита, но върхът на айсберга говори за своята подводна планина от литературна подготвеност.

Месията тук все още е младо момче на име Пол, което тепърва ще трябва да премине през изпитания за духовна и телесна издръжливост Самата книга започва с изпитание - зелен куб, в който наследникът на Атреидите трябва да постави ръката си, за да бъде изтърпи проверка дали е човек. "Чувал ли си за животни, които прегризват крака си, за да се освободят от капана? Това е животинска хитрост. Човекът би останал в капана, би изтърпял болката и би се престорил на умрял, за да убие, ако може, ловеца, заложил капана, и да премахне една опасност за себеподобните си" - казва старата Бин Джезъритка още в самото начало, подлагайки младото момче на нетърпима болка. Така започва дългото пътуване на Пол Муад'Диб, спасителят на Дюн.


Династията на Атредите пристига на планетата Дюн, за да установи контрол над находищата мелиндж - изключително рядка подправка, която отваря съзнанието на този, който я употребява. Дук Лито Атреиди е благороден и строг владетел, който интуитивно предусеща капаните на тлъстия злодей барон Харконен (който използва антигравитационни устройства, за да може да се придвижва), но обстоятелствата все пак го задължават да поеме контрол на планетата и да рискува живота на семейството си.

Жена му, лейди Джесика, е възпитаничка на Бин Джезърит (потайна религиозна общност от жени, които години наред тренират умовете и телата си, постигайки почти магически способности) и майка на Пол Атреиди, единственият им син.След коварно предателство, Пол и майка му трябва да намерят убежище сред свободните - пустинни племена, чиито брой никой не знае, съставени от сурови мъже, привикнали на несгодите в пустинята. Сред тях Пол ще научи истинската си идентичност и ще поведе партизанска война срещу династията Харконен. А, за малко да забравя. Има и гигантски червеи, при положение, че се интересувате от такъв тип неща.

Интересно е, че някои намират книгата за твърде предвидима, но точно там се крие разковничето и геният на Хърбърт. Вместо да акцентира върху сюжета, дразнейки читателя с обрати и скрити заговори, авторът сваля картите на масата още в първите няколко глави. Разбираме какъв е планът барон Харконен , знаем кой е предателят в двора на дук Лито, и сме почти сигурни, че самият Пол е избраникът, Куизъц Хадерах, който ще достави баланс във Вселената.

Подобно омаловажаване на историята, насочва вниманието ни към други аспекти на романа, дава ни възможност да се насладим на прекрасната пустинна атмосфера на планетата, да опознаем героите, да разберем тяхната мотивация зад действията им. Има и нещо друго, самият Пол вижда в бъдещето, но точно като нас, читателите, някои неща му убягват. Никой не знае цялата картина и удоволствието от четенето се състои в избистрянето на малките елементи, които я съставят. Сякаш Хърбърт ни казва: Ето, това е всичко, а сега, хайде да четем!" И аз четох, далеч от цялата суетня на ежедневието, потънал дълбоко в пясъците на негостоприемната планета, осъзнавайки, както самите герои, че едва ли някога ще я напусна.


А сега да обърнем внимание и на по-дълбоките нива, които романът засяга. Хърбърт започва да пише книгата си в началото на 60'-те години - период на изключителна политическа нестабилност и религиозен смут, при това в целия свят. Президентът Кенеди е убит през 1963, давайки материал за конспиративни теории, които не спират да подлагат под съмнение официалната версия, Студената война е в разгара си, Русия е абсолютното зло, а петролът вече е станал най-важният икономически ресурс. Как да коментираш всичко това с един научнофантастичен роман?

В книгата е пълно с аналогии. Едва ли Хърбърт е предполагал, че войната за петрол ще продължи толкова дълго, правейки книгата му изключително съвременна. Политика, религия и философия се преплитат в дълбокия подтекст на "Дюн", за да изваят от сухите пясъци на клишираната история едно вечно актуално произведение. Подправката мелиндж също ни подсеща за нещо познато. Тя е основната причина, поради която различни династии искат да установят контрол над Дюн. Изключително рядка и скъпа, тя отваря съзнанието на човека, който я взима и му предлага видения, които не всеки може да изтърпи (някой да се сеща за ЛСД?).В "Дюн"има от всичко, а това е едва първата от общо шест части. Нямам търпение...

Всъщност желанието ми да прочета книгата, се породи основно от документалния филм за неосъществената екранизация на Ходоровски, по "Дюн", през 70'-те години. Горещо препоръчвам на всеки фен на научната фантастика. Може би The Greatest Movie Never Made.


Други рецензии:
Книголандия (за цялата поредица)

Издателство:
Бард (в момента първата част не е налична)