сряда, 19 ноември 2014 г.

"Недовършени предания" - Дж.Р.Р. Толкин


Огромна радост е за всички фенове на Толкин в България, фактът, че от издателство "Бард" решиха да преиздадат книгата "Недовършени предания". Не са един или двама хората, които са ме питали от къде да си я намерят. Още повече, че покрай завършващата този декември трилогия по "Хобит" на Питър Джаксън, интересът към Средната земя със сигурност ще се възобнови. 

"Недовършени предания" е сборник, издаден след смъртта на Толкин, от неговия син Кристофър, който пое всички права върху бащиното наследство и посвети живота си да подреди, довърши и сподели със света творбите на Професора. В тази книга са включени откъси от "Властелина на пръстените", които поради настояване на издателите, са били изрязани, с цел да се съкрати обемът. Има текстове, които хвърлят светлина върху цялата история на Средната земя - от сътворението й (описано в "Силмарилион"), до Войната за Пръстена.

Прочетох книгата преди години, защото жаждата ми за повече информация за съдбата и миналото на любимите ми герои, ме принуждаваше да търся навсякъде. Може би знаете например, че Гандалф и Саруман не са единствените вълшебници в Средната земя. В книгите се споменава и Радагаст (който дори се появява в новите филми на Джаксън), а има и още двама, за които ще научете повече именно в тази книга. Каква е била мисията им, кой го е изпратил и защо Гандалф носи един от великите пръстени на ръката си.

Най-актуалното в случая, покрай предстоящия филм, е пътуването на джуджетата към Еребор. Ако сте чели "Хобит", навярно знаете, че книжката е сравнително кратка и не се опитва да свърже историята с останалите големи събития, които се случват по същото време. Дори не става съвсем ясно къде изчезва Гандалф на няколко пъти, по време на пътешествието. Е, именно тук ще разберете това. Тайната самоличност на Некроманта става ясна на участниците в задругата, когато Гандалф им разказва за приключенията си, докато всички са насядали удобно в Минас Тирит, скоро след победата над Саурон. Тоест "Недовършени предания" се явява спойващата смес, която свързва "Хобит", "Властелина" и "Силмарилион" в едно цяло.

Преводът е дело, разбира се, на Любомир Николов, който наскоро издаде книга, вдъхновена от Толкин, която нямам търпение да прочета. В увода към настоящото издание, той много точно нарича книгата "съкровищница", защото тя е точно това - един непресъхващ извор на информация, който ще обогати познанията ви за света на Толкин и неизбежно ще увеличи уважението ви към феноменалния му труд.

Издателство:
Бард

Превод:
Любомир Николов

Страници:
592

вторник, 18 ноември 2014 г.

"Семейство Танер" - Роберт Валзер


Малко са героите като Симон Танер, с които толкова силно да мога да се самоопределя. Може би единствено Холдън от "Спасителят в ръжта" съм чувствал близък до себе си по подобен начин. Когато това се случи, книгата става нещо много повече от произведение на изкуството, тя става лична.

Вече не си спомням защо си взех "Семейство Танер". Вероятно е било заради думите от задната корица: "Литературният му талант (на Валзер) е високо ценен от писатели като Херман Хесе, Роберт Музил, Стефан Цвайг, Франц Кафка, Валтер Бенямин и в по-ново време - Елиас Канети". Чел съм половината от тези модернисти и ги уважавам изключително много, така че ми беше любопитно да хвърля едно око и на Валзер, за когото изобщо не бях чувал.

Романът е публикуван през 1907 г. и е дебютен за автора. Историята е наполовина автобиографична. Главният герой - Симон Танер е безделник, който обикаля от град на град, хваща се на работа и не след дълго напуска. Било в книжарница, било в адвокатска кантора
или някаква канцелария, Симон не се чувства удовлетворен. Страхът, че ще пропилее живота си на подобно място надделява и той тръгва отново на път.

Швейцария в началото на столетието е описвана от немалко художници и писатели, а за съвременния читател изглежда като някакъв далечен рай, който никога няма да бъде опознат по същия начин. Спокойствие, обширни простори и бавно течащо време сред красотите на природата. Нищо чудно, че Симон предпочита да е навън.

Не са малко хората, които го мислят за особняк или луд, но има и такива, които са привлечени от странната му философия. Младата госпожа Клара подслонява Симон и брат му в своята къща, без да им изисква наем. Братът на Симон - Каспар е художник и Клара се влюбва в него. Но тук няма завързани афери, ревност и предателства. Всички съществуват спокойно, излизат на разходки, говорят си и страдат, затворени в себе си. Всеки получава дълги монолози, чрез които да изрази чувствата си.

Това е единственото, което натежава. Когато Симон започне да говори, сякаш никой не може да го спре, дори и самият автор. Ето, например подобни словоизлияния могат да продължават със страници в книгата на Валзер:

"В мен няма да зърнете нищичко, което да намеква, че съм направил какъвто и да е избор в живота си. Все още стоя на прага на живота и чукам ли, чукам на вратата, макар и не толкова настойчиво, и само се ослушвам напрегнато дали някой ще се появи и ще вдигне резето. Това резе е тежко и на никой не му  се идва, усещайки, че онзи, който хлопа и стои отвън, е просяк. Аз не съм нищо повече от един слухтящ и чакащ човек, но съм постигнал съвършенство в това, понеже се научих да бленувам, докато чакам. Двете вървят ръка за ръка, действат ти добре и човек запазва порядъчност. Дали не съм си сбъркал професията, вече дори не се и питам; този въпрос си го задава младежът, но не и мъжът. Във всяка професия бих напреднал дотам, докъдето съм стигнал сега. Но какво ме е грижа!"

"Семейство Танер" е общност от свръхчувствителни хора, неспособни да живеят в един несправедлив и безчувствен свят. Валзер е разпръснал собственото си отчаяние във всеки един герой. Но книгата въпреки това не е мрачна. Тонът е лек, като подскачащо по улицата момче, което все още не се е оставило да бъде смазано от битието. Валзер за съжаление не издържа дълго. През 1929 г. е настанен в лечебно заведение, след няколко неуспешни опита за самоубийство. Това е заведението, в което е бил и неговият брат, описан в книгата. По много начини романът е пророчески за младия автор, явно неспособен да се справи с предизвикателствата на съдбата.

Намирам книгата за изключително актуална и в нашето съвремие. Да търсиш работа, от която да извличаш удовлетворение, е цел, която хиляди преследват всеки ден. Да се надяваме, че ще се намери място и за тези симонтанери.  

Издателство:
Колибри

Превод:
Гергана Фъркова

Страници:
244

Година:
2009

сряда, 12 ноември 2014 г.

"Това изкуство на поезията" - Хорхе Луис Борхес


Трудно ми е да чета Борхес. При него или нищо не разбирам, или се озовавам запратен към десетки произведения, които не съм чел (така се чувствам понякога и в компанията на Умберто Еко). И все пак, като всеки себеуважаващ се сноб, аз съм длъжен да положа усилия, за да разбирам по-добре поезията. За моя радост, този сборник с лекции се оказа по-лесно смилаем от есетата, които четох миналата година. Възможно е моята увереност да се дължи на заблуда, разбира се, но сякаш успях да уловя същината. 

А Борхес винаги дълбае до същността на нещата. Като истински философ и писател (макар самият той да се определя по-скоро като литератор), в този сборник с шест лекции, изнесени в Харвард през 1967 г., той излага своите впечатления от поезията. Първата лекция се казва "Загадката на поезията". Борхес бърза да уточни, че под загадка няма предвид тайна, която в последствие ще разкрие, а просто споделя своето недоумение от този толкова богат феномен в човешката история. Харесах този ред:
  
"Защото перфектното в поезията не изглежда странно - то изглежда неизбежно."

Борхес се учудва колко неуловима е литературата и как постоянно се променя спрямо четящия. Според него поезията не подлежи на точна дефиниция, което донякъде ме поуспокои, защото никога не съм обичал дефинициите. Нещо, което се потвърди и от Кенет Кларк в "Цивилизацията", а Борхес цитира св. Августин:  

"Тогава какво е времето? Ако никой не ме пита, зная; ако ли искам да го обясня на някой питащ, не зная"

Метафорите биват два типа - оригинални и повтарящи се. Повтарящите се, се срещат във всички култури. Например: жена-цвете, звезди-очи. Според Борхес, въпреки че оригиналните, новоизмислени метафори да са наслада за четящия, тези, които се повтарят са по-устойчиви във времето. Дава интересен пример с Байрон, който използва (съзнателно или не) двойна метафора: 

"She walks in beauty, like the night."

Борхес коментира и съвременната склонност да се пренебрегва епоса. Според него романът започва да предвижда своя край и от неговите останки ще се възроди онази древна форма, комбинираща музиката и героичния разказ. Любимата ми част от книгата беше последната лекция - "Кредото на поета", която сякаш се доближава най-много до изповед. Тя би трябвало да успокои всеки млад писател, който се увлича твърде много да "бърника" в думите си. Според Борхес вниманието трябва да се съсредоточи върху това, което казваш, да останеш верен на същността на текста, без значение дали той е фактологически точен. Музика за ушите ми! 

И няма как да не посоча стиха на Робърт Фрост, който Борхес цитира цели два пъти. Той толкова много ми хареса!

The woods are lovely, dark, and deep,
But I have promises to keep,
And miles to go before I sleep,
And miles to go before I sleep.

Издателство:
Сиела

Превод:
Ангел Игов

"Избраните творби на Т. В. Спивет" - Рийф Ларсън


Като малък обожавах книги с картинки. Не съм съгласен, че те по някакъв начин ограничават въображението. Когато са използвани по адекватен начин, илюстрациите спомагат за атмосферата на книгата и още повече подбуждат четящия да развихри въображението си, да довърши работата, започнатата от художника. Затова веднага "Избраните творби на Т. В. Спивет" привлече вниманието ми. С любопитната корица и нестандартния си, по-голям формат, книгата изпъква на всеки рафт. 

Романът (така ще го наричаме, въпреки че у нас обичаме да гледаме отвисоко на всички книги, които на пръв поглед ни се струват за деца) е разказан от гледната точка на дванадесетгодишния Т.В. Спивет - вманиачен картограф, жив гений, който обитава със семейството си малко ранчо в Монтана. Един ден момчето получава телефонно обаждане от престижен научен институт във Вашингтон, от където му съобщават, че е спечелил тяхната голяма награда и желаят той да дойде лично, за да я получи. Ще се радват и да изнесе реч. Те, разбира се, не знаят, че Спивет е само на 12 години.  

Така започва дългото приключение (вижте на картата разстоянието между Вашингтон и Монтана). Спивет избягва от вкъщи и хваща товарния влак, използвайки всичката си изобретателност. Нужна е и смелост, защото приключенията, които го очакват не са за всеки.
Междувременно получаваме и много информация за неговите родители. На тръгване Спивет задига импулсивно една от тетрадките на майка си, само за да разбере, че тя притежава страна, за която той изобщо не е предполагал. 

Книгата е дебютна за Рийф Ларсън, който според Vanity Fair е получил почти един милион долара от издателството за правата, поради огромната конкуренция. И има защо. Книга с подобен размах ще се продава с десетилетия. Кой не би купил на детето си нещо толкова шарено, което да подбуди хлапето да играе повече навън. И това наистина е едно завръщане към класиките на Марк Твен и неговите мръсни, потънали в кал герои, които пътуват по реката, но тук копнежът за приключения сякаш не е чак толкова достоверен.
Малката критика, която си позволявам да отправя, е към средната част на книгата, където историята на майката не беше довършена; както и към последните страници, където нещата сякаш започнаха да излизат извън контрол и всичко бавно започва да потъва надолу, принуждавайки ни да решим дали ще приемем решенията на автора. На места Ларсън ме вадеше от историята, поради постоянната необходимост да чета бележките (познат похват на съвременните автори да разчупят наратива, който не ми допада особено). Така че имайте предвид, че макар да е "детска книжка", едва ли ще я довършите за ден-два. 

Но в крайна сметка дългото четене си заслужаваше. "Избраните творби на Т. В. Спивет" е книга за дългите пътувания, които понякога предприемаме, за да оценим хората които са около нас. Издателство "Милениум" правят едни от най-красивите детска книги и усърдието, което инвестират във всяка една от тях, трябва да бъде пример за всички останали. Само си припомнете "Изобретението на Хюго". Абсолютно никакви забележки нямам към превода, който на места не изглеждаше като лесна задача. Препоръчвам! 

П.П: А можете да обърнете внимание и на филма с участието на Хелена Бонъм Картър, чийто трейлър слагам тук:


Издателство:
Милениум

Превод:
Невена Дишлиева-Кръстева
Владимир Молев

Други рецензии:
Книголандия
Книгозавър
Библиотеката
Аз чета

понеделник, 10 ноември 2014 г.

"Мисленето" - Даниъл Канеман


Очаквах "Мисленето" на Даниъл Канеман да бъде трудна книга за четене, изпълнена с терминология и скучни пасажи за безинтересни теми, но каква радост - тя се оказа точно обратното. 

 "Когато ни попитат за какво мислим, в нормалния случай можем да отговорим. Вярваме, че знаем какво става в ума ни: съзнателна мисъл, водеща до друга. Но това не е единственият, нито пък е типичният начин, по който работи умът."

Това е книга, която изследва различните начини на мислене, които биват два основни типа - интуитивно (Система 1) и логическо (Система 2). Първата система оперира автоматично и бързо, с малко усилие или изобщо без никакво, и без чувство за съзнателен контрол. Това е мисленето, което не осъзнаваме напълно, шофирайки, взимайки бързи решения или решавайки лесни задачи като "Колко е 2+2?". Втората система обръща внимание на изпълнените с усилие умствени дейности, които го изискват, включително сложните изчисления. Това са всички осъзнати дейности, като това да преброим колко пъти се повтаря буквата "а" на някоя страница или да попълним данъчна декларация. 

В първите глави Канеман обяснява начина на функциониране на тези системи и показва техните разлики. Както знаем, еволюцията си знае работата, така че всяка система не съществува случайно и си има своя важна функция. Обикновено мисълта първо преминава през интуитивното мислене и чак когато задачата изисква повече внимание, мозъкът ни "превключва на втора скорост". Канеман представя един прост ребус, като препоръчва читателят да не се опитва да го реши, а да се вслуша в интуицията си. Пробвайте и вие:

Една бухалка и една топка струват 1,10 долара.
Бухалката струва с един долар повече от топката.
Колко струва топката?

Отговорът, който ви идва първо наум, разбира се, е числото 10 - 10 цента. Но ако отделите повече внимание, ще видите, че задачата е подвеждаща и истинският отговор е 5 цента, защото ако топката струва 10 цента, тогава общата сума ще бъде 1,20. Това е чудесен пример, който илюстрира измамното чувство за лекота, което изпитваме, когато ползваме интуитивното мислене. Тоест, то може да бъде измамно, ако го оставим да ни подведе, че знаем отговорите, преди да обърнем по-сериозно внимание на въпроса. 

Друго, което научих е, че лошо отпечатаните думи могат да влияят върху оценката за истинност, а емоциите стимулират или пречат на двете системи. Каузиалното и стратегическото мислене са в директен сблъсък, а повторението може да прави една ситуация, колкото и да е необикновена, позната и лесно смилаема. Канеман разказва как с жена си са срещнали познато семейство на другия край на света, което, разбира се, ги е учудило, но когато двете семейства се засичат още веднъж, но този път в родния Лондон, месец по-късно, срещата по никакъв начин не ги изненадва. Реално погледнато, това е също толкова уникална случка, каквато е и първата, но понеже мозъкът я асоциира с повторение, тя става нещо обикновено. 

Подобни забавни примери изобилстват в цялата книга, но най-приятното е самият тон на автора. Той е приятелски, внимателен и дори нетърпелив, изобилстващ от любов към науката. Това си е живо доказателство, че човекът разбира добре човешкия мозък и по какъв начин думите най-добре се усвояват. Поради тази причина, след всяка глава има изречения, носещи в себе си основните точки от главата - познат метод, за по-добро запомняне. Препоръчвам на всеки! 

Издателство:

Превод:
Жана Ценова

Други рецензии:
Pulp Fictions


четвъртък, 6 ноември 2014 г.

"Кривата на щастието" - Иво Иванов


Имах честта и удоволствието да се запозная с Иво Иванов (спортен журналист, живеещ и работещ в Канзас, САЩ) преди няколко месеца на премиерата на неговата книга в Пловдив. Едва ли някой ще забрави емоционалната среща с този толкова открит и добросърдечен човек, който не успя да сдържи чувствата си, завинаги свързани с неговите истории. 

Не случайно подзаглавието гласи - "За спорта, Вселената и всичко останало...". Това не е книга, предназначена единствено за заклети фенове на американския футбол, тениса или баскетбола. Това е книга, събрала в себе си житейските съдби на истински хора, които по някакъв начин са впечатлили Иво със своя драматизъм и са подбудили у него желанието да ги сподели със света. Тези истории надскачат границите на обикновената журналистика, защото са писани със страст и лично отношение, без да стават натрапчиво патетични или сълзливо сантиментални, което е изключително голяма рядкост у нас.  

Първата статия е за цената на живота, за неосъзнатата цена, която понякога други хора са платили, за да можем ние да имаме възможността да живеем. Джо Делейни - феноменален играч по американски футбол се разхождал един ден в парка, когато видял, че три млади момчета се канят да влязат в опасно дълбокото езеро, което всъщност било замаскирана индустриална яма. След като не обръщат внимание на предупрежденията му, децата скачат да плуват, но не след дълго започнали да се давят, изненадани от седемметровата дълбочина. Делейни жертва живота си в този ден, за да ги спаси. Разказът обаче започва с друг герой - Марти Холанд, който всъщност е едно от тези деца, но по-голямата част от живота му ще мине зад решетките. "Защо, по дяволите?" - пита се Иво накрая, съдбата понякога е толкова несправедливо хаотична.

Но не цялата книга е съставена от подобни мрачни истории. "Писък в нощта" например разглежда интересния феномен на крещящите тенесистки, чиито гласове понякога достигат фантастичните 102 децибела - "което е колкото двигател на малък реактивен самолет". 

"Аа-я-оу-оууу!" "Аа-я-оу-оууу!" "Аа-я-оу-оууу!" 

И така, докато някой от публиката не получи психологически breakdown. Всъщност този крясък можел да се използва и като стратегия (не знаех, но в тенисът всъщност играчите мислели по няколко хода напред, досущ като в шаха). Моника Селеш започнала да използва този дразнещ вик, за да разконцентрира своя опонент. Крясъкът й започвал малко преди удара и продължавал да се носи над корта след като топката вече е преминала линията на мрежата. И понеже контактът на топката с ракетата произвежда звук, който има определена тоналност, по него опитните тенисисти успявали да определят плътност, фалц и понякога дори посоката на пристигащата топка. Всичко това се скрива под "Аа-я-оу-оууу!". Какво ли ще стане, пита се Иво, ако този писък бъде засечен от радиолюбител на друга планета. 

"- Адмирал Гррр, засякохме съобщение от земята!
- Хайде де! Сигурен ли си, Фрр? Живот на земята? С тази атмосфера? Какво гласи съобщението?
- Явно загиват, г-н адмирал. Сигурно е късно да им помогнем. Посланието им е просто ужасяващ вик на агония. Ако не ми бяха здрави и трите сърца, нямаше да го издържа.
- Колко тъжно, Фррр. Би ли ми пуснал записа?
- Разбира се. С огромно неудоволствие. Ето го: "Аа-я-оу-оууу!". 

Много странно се чувствам да преразказвам тези статии. Лишени от неповторимия стил на Иво, те си остават просто истории, с каквито ежедневно сме засипвани в интернет. Важното е някой да спечели вниманието ни и да ги направи лични. Прочетете още: "Кривата на щастието", "Невидимият просяк" и "Градче в прериите". Кратки са и ще добиете представа за целия сборник (който, разбира се, препоръчвам горещо).

Издателство:
Вакон

Други рецензии:
Книголандия
Книжка с мишка

вторник, 4 ноември 2014 г.

"Горе главата, Джийвс" - П.Г.Удхаус


Започнах да чета книгите на Удхаус, защото на задната корица на една от тях пишеше: "Книгите на Удхаус се препоръчват от психиатри като терапевтично средство за изваждане от депресия, но няма нужда да сме психически зле, за да им се радваме." Сега, нужно е да уточним, че многоуважаван джентълмен като мен, внимава никога да не се намери в подобно деградивно състояние, но уви, мрачните есенни месеци понякога надделяват.

След "Законът на Устър", трескаво започнах да издирвам друга книга от прословутия английски автор. Попадна ми настоящата - "Горе главата, Джийвс", чиято корица не само напомняше предишната, ами и изобразената сцена беше почти идентична с друга, описана в "Законът". Единствената разлика беше, че Джийвс липсва, а на негово място има някакъв старец с лилав халат на жабки. В книгите на Удхаус сюжетът винаги е толкова увъртян, че човек рано или късно започва да се пита кой, къде, какво е казал, и се оставя на потока от сладка реч да го води към следващите приключения, изникващи пред главните герои. А кои всъщност са те?

Бърти Устър - джентълмен със съмнителни културни познания и неговият иконом Джийвс- готов да рецитира всеки поет от Чосър до Шели. В предишната книга всичко започна с една грозна сметаниера във формата на крава. Тук всичко започва с грозна тиролска шапка. Интересно е, че Удхаус започва книгите си все с подобни естетически разминавания във вкусовете на героите, но тук вече те стават причина за охладняване на взаимоотношенията. Бърти отново се отправя на спасителна мисия в Тотли Тауърс (действието се развива по-късно от "Законът", така че по-добре прочетете първо нея) и оттам нататък всичко се оплесква, както си му е редът де.

Не знам дали книгата ще избави депресираните от състоянието им, но за моето мрачно настроение няма по-добро лекарство от доза Удхаус.

"Нормално вечерята е събитието, което кара Бъртрам да изпъкне и да се представи в най-добрата си форма. Обичам да вечерям. Много от най-щастливите ми часове са преминали в компанията на супа, риба, фазан или съответното месо, суфле, плодове и заключителния портвайн. Те измъкват най-доброто от мен и ме карат да блестя като току-що шлифован брилянт. "Устър, казват често тези, които ме познават, може да не става за нищо през деня, но само потопете света в мрак, запалете мекото осветление, отпушете шампанското, наблъскайте го с изискани ястия на вечеря и акълът ще ви се вземе." 

Превод:
Лъчезар Бенатов

Издателство:
Колибри