"Елегия за Боуи" - Евгений Дайнов

У нас не се говори много за Дейвид Боуи. Допреди година и аз не се интересувах особено от английския рокаджия (който впоследствие се оказа, че изобщо не е рокаджия). Наблюдавайки хората около мен, виждах същите реакции. Боуи беше твърде странен и неразбираем за нас. Каква е тая музика? На интересен ли се прави?

Никога не е имало по-голямо разминаване между влиянието на някой музикант на запад и неговото неразбиране у нас. Това сякаш се дължи на културната неподготвеност на българския слушател. Точно като "Radiohead", Боуи не е слушаем (в по-голямата си част). Не е нещо, което да чуеш по радиото и да си кажеш йеее, това ме кара да танцувам. Затова е добре да има книги, които да помагат в разбирането ни за творци от този калибър. Книгата на Евгений Дайнов е опит за представяне на една жива легенда.

През 70-те години е истинският връх в кариерата на Боуи. Тогава музикантът е още на 24 години, но това не му пречи да бъде иновативен във всяко едно отношение. Боуи започва да изгражда нови идентичности на сцената, които му помагат по-лесно да преодолее срамежливостта си и да изпее песните си. В семейството му има традиция на психично болни, така че нищо чудно Боуи да е успял да се справи с този проблем именно чрез артистизма си. На сцената се появява Зиги Стардъст, който взривява западната култура със своята неопределена сексуалност. В интервю Боуи признава, че е гей, което го прави първата знаменитост, решила се на подобно признание (по-късно той отхвърля това признание).

80-те години се оказват по-скоро разочароващи, с изключение на албума "Let's Dance", който се превръща в масов хит. През 90-те има интересни проекти, като "1.Outside" и последвалото турне с Трент Резнър, но според Дайнов най-добрият албум на музиканта е "Heathen" от 2002 -задълбочен коментар върху новата епоха, която ни очаква. Според Дайнов Боуи винаги е бил една крачка пред останалите и е нещо като пророк за бъдещето поколение. Наистина не мога тук да преразкажа цялата кариера на Боуи. Това Дайнов го прави повече от отлично, спирайки се на всеки един албум и добавяйки малко за личния живот на музиканта.

Макар че книгата ми хареса, няма как да не споделя няколко неща, които ми направиха впечатление. Първо, в стремежа си да постигне едно по-неспециализирано ниво, насочвайки книгата си към незапознатия читател, Дайнов се ограничава в това да задълбае по-надълбоко. Така книгата звучи малко като събрана от статии и клипове в интернет. Разбира се, това е добре за всички, които не знаят нищо за Боуи, но аз исках малко повече анализ. Другият минус е една позната грешка, която забелязвам още в музикалните биографии от времето на соц-а. Музикантът бива идеализиран, всичко, което прави е планувано и добре обмислено. Въпреки че Боуи наистина е феноменална личност, едва ли всяка стъпка е била внимателно обмислена.

 В крайна сметка книгата на Дайнов е едно добро начало за тези, които желаят да се запознаят с Дейвид Боуи. За останалите, които вече знаят повече, едва ли книгата ще предложи кой знае какво.

Препоръчвам този документален филм да се изгледа, докато се чете книгата, както и задължително преслушване на албумите, които Дайнов обсъжда. Поздравявам ви с едно от любимите си парчета: