четвъртък, 26 февруари 2015 г.

"Пушки, вируси и стомана" - Джаред Даймънд



Спомням си как преди две години бягах от лекции, за да се заровя в университетската библиотека и да чета не това, което трябва, а това, което ми е интересно. Така попаднах на "Пушки, вируси и стомана" - книга от американския учен Джаред Даймънд, оригинално публикувана през 1997, която се опитва да обясни защо евразийските цивилизации са се развили по-бързо от останалите, какво е дало тяхното преимущество и как всъщност се е стигнало до съвременния свят. Подобна беше целта и на продукцията "Идва ли краят на Западната цивилизация", която се завъртя по едно време по БНТ и подбуди доста интерес, но знанието, което се придобива от една добре написана книга, по нищо не може да се сравнява с няколко часа, прекарани пред телевизора.

Основните пунктове, върху които изгражда тезата си Даймънд, се състоят още в заглавието. Технологическият напредък, довел до оръжията и стоманата, както и биологическите обстоятелства, оформили различна резистентност към вируси. Това може би звучи малко опростенческо, но процесите, довели до този етап, са сложни и изискват внимателно разглеждане.

Според Даймънд евразийското господство над останалия свят не се дължи на някакво интелектуално или вродено превъзходство, а на най-обикновени обстоятелства, предимно географски. Първата стъпка към цивилизация е преминаването от номадски племена на ловци-събирачи, към установени общества, изхранващи се чрез земеделие. За това е необходим благоприятстващ климат и животни, които да бъдат опитомени и използвани в процеса. Вече виждате защо Евразия е дръпнала толкова бързо напред. Просто бананите не могат да се сравняват с житото и е доста трудно да се намери подходящо място за нива в начупения релеф на американските джунгли.

Животните са от съществено значение. Слонът може да бъде използван, но е твърде труден за отглеждане, а африканският вариант на кон - зебрата, изобщо не може да се опитоми. На фона на тази тежка картина в Африка, евразиецът е разполагал с над 13 вида животни, способни да извършват тежък труд, като оране. Това довежда до търговия и откриването на търговски пътища, които свързват хората от целия континент, след което започва голямото пренасяне на вируси. Разбира се, оттук нататък е лесно. Обществото се нуждае от управление, език и икономическа политика. Появяват се език и технологии, които да обслужат новите нужди. Евразия става водещата сила в света, която ще открие и покори останалите, получили по-неблагоприятни условия.

За мен "Пушки, вируси и стомана" е фундаментална книга, защото тя най-накрая хвърли светлина върху въпроси, които съм си задавал от години. Това е история на света, преди изобщо историята да започне да се записва. Как сме стигнали до тук? Защо светът е такъв, а не друг? По-висш ли е белият човек? Ако това са въпроси, които ви интересуват, това е книгата за вас.

Издателство:
Изток-Запад

Други рецензии:
Книголандия

четвъртък, 19 февруари 2015 г.

"Лудата седморка" - Роберто Арлт


Четох "Лудата седморка" повече от месец. И не защото е трудна за четене, а защото е тежка, направо смазваща за чувстване. Това е книга за угнетението и то е пропито във всяка страница, дори когато има весел диалог и на пръв поглед комичен персонаж. Светоусещането на Арлт и неговата дълбока тъга са вкоренени във всяка една глава и именно това правеше четенето ми бавно и тежко.

Главният герой Ендорсиан е като излязъл от някой роман на Кафка. Той ходи по улиците и "животът му кърви", неуспял изобретател е, у дома не намира любов в жена си Елса, а работното му място вече е омърсено от престъпление. Ендорсиан краде. И не защото това му харесва или има ужасна нужда от тези пари. Прави го, защото иска нещо да се случи, каквото и да е, просто нещо да се случи в застоялия му живот и да го извади от бавното изчезване. И ето го Астролога.

Във втората част на романа, Арлт забърква Ердосиан с компания лунатици, чиито главатар е Астролога - амбициозен мъж, който иска да извърши революция. Иска Аржентина да живее в нещо като социализъм, ама не съвсем. Структурата ще се финансира от публични домове и ще използва гениалните открития на Ендорсиан, за да се усъвършенства. В планината пък ще имат база, където младите ще се обучават. Астрологът е пълен с тайни, но Ердосиан е привлечен от харизмата му. Двамата решават да отвлекат Барсут - приятелят на Ердосиан, който го издава на началствата в Захарната фабрика. Всичко върви по план и всичко е тотално фиаско. Това е балансът, който Арлт е постигнал. Трагикомедия, смях през сълзи, докато съчувстваме и мразим едновременно.

Сцената, която ме хвана най-силно за гърлото, беше между Ердосиан и жена му Елса, която го оставя заради друг. Тримата са в една стая. Жена му си отива. В последния момент обаче, помежду им се появява тъгата и ги сплотява още веднъж.

"- Виж какво... чакай ме. Ако животът е такъв, какъвто винаги си ми казвал, ще се върна, разбираш ли, и тогава, ако искаш, ще се самоубием заедно... Доволен ли си? (...) 
- Ще се върнеш ли? 
- При всички положения. 
- Дори и да си станала богата? 
- Дори и да имам всичките милиони на света, ще се върна. Заклевам ти се! 
- Душо, бедна душо! Каква душа само! И все пак ти никога не си ме познавала... няма значение... о, този наш живот!  
- Няма значение. Доволна съм. Представяш ли си собствената си изненада, Ремо? Самичък си, нощ е. Самичък си... изведнъж, скръц... вратата се отваря... аз съм... аз съм дошла! 
- Носиш бална рокля... бели обувки и перлено колие. 
- И съм дошла сама, пеша, по тъмните улици, търся тебе... но ти не ме виждаш, сам си... главата ти... 
- Кажи... говори... говори... 
- Главата ти е опряна на ръката, а лакътят - на масата... виждаш ме... и изведнъж... 
- Познавам те и ти казвам: Елса, ти ли си, Елса? 
- И аз ти оттговарям: Ремо, ето ме, помниш ли онази нощ? Онази нощ е тази нощ и вън духа силен вятър, но ние не изпитваме студ, нито мъка. Доволен ли си, Ремо? 
- Да, кълна ти се, че съм доволен."

Издателство:
Панорама

Рецензия на Темз в Книжно


 

вторник, 10 февруари 2015 г.

"Сияйни слова" и "Пътят на кралете" - Брандън Сандерсън



Единици са писателите на фентъзи, които успяват да надскочат жанра и да се превърнат в нещо повече. Толкин и Дж. Р.Р. Мартин показаха, че е възможно. Техните книги достигат дори до хора, които започват изречението с "Аз по принцип не чета фентъзи...". От другата страна стоят куп обещаващи млади автори, които очакват своята възможност да се докажат като достойни наследници на завещаното им от големите майстори.

След като публикува впечатляващата трилогия "Мъглороден" и довърши "Колелото на времето", пускайки междувременно самостоятелни книги, Брандън Сандерсън се доказа като един от най-работливите фентъзи автори."Летописите на светлината на бурята" изглежда като най-амбициозния от всичките му проекти. Прочетох първата книга - "Пътят на кралете" по същото време, преди две години. Сега, с идването на снега, отново ми се прииска да разбера какво става със съдбите на героите, които толкова ме бяха запленили.

Основните сюжетни линии са три. Каладин, Далинар и Шалан. Каладин е типичният онеправдан младеж със скрити качества, който трябва да се научи да владее себе си, да се смири и да започне отначало, докато бавно напредва към своята съдба. Далинар е баща и заместник на краля, който получава пророчески видения на които никой не вярва, а Шалан е ученичка на една от най-влиятелните жени в кралството, като в свободното време рисува забележително точни скици на нещата, които са я впечатлили. Освен тях има и необикновен наемен убиец, със специален меч, който може да контролира гравитацията, пустинни чудовища и един куп поддържащи персонажи, които ще запомните.

Истината е, че линията на Каладин ми беше най-интересна. Срещаме младия мъж като затворник, несправедливо обвинен и поробен от светлооките - господстваща раса в света на Сандерсън. Неговата съдба е да стане мостови. Мостовите са малки отряди от евтина работна ръка (или направо роби), които полагат мостове над пропастите, за да може войската да премине. Проблемът е, че много пъти противникът вече е отсреща и тогава става същински ад. Хората покрай Каладин са обезверени и отчаяни. Нищо не може да повдигне духа им. Той също не вижда смисъл да живее, но малкото духче, което започва да го следва има други идеи.

Сандерсън описва изключително динамично бойните сцени, като прилежно обяснява тактиката и стратегията, за да бъдем въвлечени в действието. Освен макро нивото, получаваме и интересни дуели и описание на специалните брони и мечове, които се захранват със светлина. Истината е, че магията в този свят на Сандерсън е сведена до минимум и е обяснена по такъв начин, че дори става съвсем believable.След стотина страници няма да имате никакъв проблем да обяснявате на неосведомените какво са Превръщатели и фибриали.

Трудно се пише за 2000 страници, но истината е, че колкото по-малко знаете за света, който Сандерсън е създал, толкова по-приятно ще ви бъде четенето. Рядко се случва съвременно фентъзи ида бъде толкова добро. Препоръчвам!