сряда, 27 май 2015 г.

"Как наказва Бог" - Катерина Стойкова-Клемър


Всеки път се обяснявам, че не разбирам много от поезия, но ето че продължавам да се напъвам да пиша ревюта за стихосбирки. Човек явно го влече винаги онова, дето не му е съвсем ясно.

Първото ми впечатление от книгата беше - не разбирам нищо от корицата! Какъв е тоя текст? С огледало ли трябва да се чете? Какви са тия черни човешки фигури и наподобяващи сперматозоиди глави. Казах си, че това трябва да е нещо АРТ, нещо не съвсем за мен. Но след настойчивите препоръки на няколко приятели реших да хвърля едно око (в крайна сметка стана ясно, че рисунките илюстрират чудесно основните теми).

Катерина Клемър не моли Бога. Тя по-скоро се страхува, че през цялото време той е чувал молитвите й и така тя е избегнала някакъв тъмен, непрозрим, но все така неин дял от света.

Така пише в предговора Кристин Димитрова. И е права. Това е стихосбирка за ужаса от сбъднатите молитви. Сега веднага някой ще се заяде, че авторката от 1995 година живее в САЩ и толкова няма за какво да пише, че почва да се оплаква, че всичко й е наред. Да, ама човек наистина трябва да изпита какво е да ти се сбъднат всички желания и след това да се чувстваш с празни ръце. Славой Жижек казваше някъде, че когато фантазията се превърне в реалност, тя става кошмар.

Поискай и ще ти се даде
           два пъти.


Веднъж - да го изгубиш
           и да оживееш.

Втория път ще се наложи
            да избираш:

всичко,
            което искаш,
срещу всичко,
           което имаш.

Харесах стихосбирката. Не заради някакво впечатляващо стихоплетство. Защото честно казано в повечето редове виждам един минимализъм, който напоследък започва да се използва твърде често. Хареса ми друго. Мислите, които макар и представени като записки, като разсъждения в тип "Към себе си" на Марк Аврелий, все пак съдържаха нещо преживяно, някаква истина за живота и дори едно задълбочено изследване на така наречения "успех".

Издателство: ICU
Други рецензии:
Аз чета
Книголандия
Книжно


вторник, 26 май 2015 г.

"Стъкленият похлупак" - Силвия Плат


Дванадесет години след Спасителят в ръжта, Силвия Плат публикува Стъкленият похлупак, след което се самоубива. Един живот на страдание и неспособност за вписване в  големия, груб свят на хората свършва. Но думите остават. Единствен роман сред множество стихосбирки, това е бягството на поетесата в прозата, последният й опит да подреди мислите си, преди да отвори похлупака и да си отиде. 

   Чувствах се страшно спокойна и страшно празна, вероятно досущ като окото на ураган, което отегчено се промъква през заобикалящия го хаос.

Важно е един автор да бъде разграничаван от образа, който в последствие бива представян от неговите почитатели. Силвия Плат от половин век е станала настолно четиво за всички депресирани тинейджъри, които намират утеха в предсмъртните разсъждения на писателката. Досущ като Селинджър обаче, за Плат не бива да се съди по последователите й. Бях чувал какви ли не мнения, от фанатично положителни до негативни (включително и това на Уди Алън в "Ани Хол"), които в крайна сметка сякаш се неутрализираха взаимно и след като изд. "Сиела" пусна новото издание на романа, реших да подходя възможно най-непредубедено. 

   Това бе първият ми голям шанс, а ето че сега седях бездейно и го пропусках да изтече през пръстите ми, както толкова много вода преди това.

Няма кой знае каква история (ако си падате по сюжетно ориентирани романи, в които тръпнете какво-ще-стане-по-нататък, това не е вашата книга). Естър Грийнуд е деветнадесетгодишно момиче, което печели стипендия и започва стаж като редактор в популярно списание в Ню Йорк. Естър не прилича на останалите момичета. Не е амбициозна, не се чувства удовлетворена от живота си и макар хиляди други да желаят да са на нейно място, тя се чувства като ембрион под стъклен похлупак. След като депресията й се задълбочава, Естър е изпратена в клиника за душевноболни, където й е приложена електрошокова терапия. Романът проследява нейните мисли и чувства, в това слизане по спиралата на мрака.

Виждах годините на живота си като телефонни стълбове, проточени край дълъг път и свързани с жици. Преброих един, два, три... деветнайсет телефонни стълба, а после жиците се устремяваха далеч в пространството и колкото и да се напрягах, не можех да видя нито един стълб след деветнайсетия. 


Първото нещо, което прави впечатление, е колко свеж и неангажиращо приятен е тонът на книгата. Въпреки че темите няма как да са по-мрачни - депресия, опити за самоубийство и неспособност за вписване в околния свят, Плат намира интересен подход. Като лишава вътрешните си терзания от патос и сантименталност, тя рисува ужасния свят на героинята си с безразличие, което достига много по-далеч във въздействието си. Много по-страшно е да четеш за тези ужасяващи събития в един човешки живот, когато това ти е представено по толкова спокоен начин, сякаш се случва между другото. 

   Сигурно има малко неща, които една топла вана не би могла да излекува, но те не са ми известни. Когато съм толкова тъжна, че не ми се живее, когато съм изнервена и не мога да заспя, когато съм влюбена в човек, когото няма да видя цяла седмица, аз рухвам до краен предел и тогава решавам: "Ще си взема една гореща вана".

Описанията й са точни и премерени, без да стават нито анемични, нито да задушават текста. Опитът на Плат в поезията неизбежно се проявява и в прозата й. Текстът изобилства от красиви метафори, а вижте това описание на един от героите:

Той стоеше със скръстени ръце, като част от счупената ограда зад него - неподвижен, кафяв и незначителен.

Влиянието на Селинджър е неоспоримо. В Естър могат да се намерят много от качествата на Холдън. И двамата чуват кухото дрънчене на околните, и двамата се чувстват като чужденци, като бездомници в един свят на конформизъм и овчедушие. Но разликите между тях настъпват в разрешението на вътрешната им криза. Холдън намира спасението си в красотата на невинността, докато Естър трябва много да пострада, преди отново да опита да се завърне към живота. И все пак нищо не е сигурно. Всъщност и при двамата няма обещание, животите им започват след края на книгите.



   Видях как животът ми се разклонява пред мен като смокиновото дърво от разказа. 

   От върха на всеки клон като сочен, налят от слънцето плод ми маха и намига примамливо чудесно бъдеще. Една смокиня символизираше съпруг и щастлив дом с деца, друга – бъдеще на велика поетеса, трета – блестяща преподавателска кариера, четвърта – И. Джий, изумителна редакторка, пета смокиня ми сочеше Европа, Африка и Южна Америка, шеста бе Константин и Сократ, Атила и още цяла тълпа обожатели със странни имена и необикновени професии, а седмата смокиня бе олимпийска шампионка по гребане и нагоре имаше още много, много смокини, които не можех добре да различа. 

   Виждах се седнала върху чатала на това смокиново дърво, умираща от глад просто защото не мога да се реша коя от смокините да избера. Исках всяка от тях, но да избера една би означавало да изгубя останалите и както си седях, безсилна да реша, смокините започнаха да съхнат и почерняват и накрая една по една изпокапаха по земята в краката ми.

Точно в тази неспособност за избор се корени болестта. Естър не може да избере в един свят на умножаващи се възможности. Това обезсмисля дори ежедневните задължения.

   Струваше ми се глупаво да се мия непременно в даден ден, когато ще трябва да свърша същото и на другия ден. 
   Просто самата мисъл за това ме уморяваше.
   Исках да свърша едно нещо, каквото и да е то, веднъж завинаги и повече да не се връщам на него. 

Стъкленият похлупак е история за порастването. По-точно история за кризата, която по-чувствителните хора изпитват, когато настъпва този неизбежен период. Разбира се, порастването никога не е било задължително, но под обществения натиск, под тоя стъклен похлупак, човек може да се задуши. Остава му да си повтаря:

Аз съществувам, аз съществувам, аз съществувам. 


П.П: От тази песен за първи път чух за Силвия Плат.



Издателство: Сиела

четвъртък, 21 май 2015 г.

„Сърцето ти нося (в сърцето си го нося) – е.е.къмингс



Превод - Манол Пейков
Илюстрации - Люба Халева

Не съм писал от сто години, но покрай пролетния базар на книгата излязоха изключителни заглавия, които не ми се иска да подмина. Честно, сърцето ми се радва (в сърцето ви се радва), че има събития, покрай които издателствата дават най-доброто от себе си. Разнообразието никога не е било толкова голямо. Човек може спокойно да избира между жанрова литература и класики, между дебелите романи и върховете в стихоплетството. Най-накрая се усеща истинска конкуренция и плодовете не закъсняват.

Каква прекрасна книга е това! Прекрасна, дори да не я четете. Да я вземете само в ръце, да я разгърнете за малко и да видите удивителните рисунки на Люба Халева. Подобна полиграфическа работа рядко може да се види на нашия пазар. От „Жанет-45”, когато са в настроение, държат на качеството, а Къмингс го заслужава. 

Не знам дали това е първият сборник, който излиза на български (едва ли), но определено е единственият, който може да се намери на пазара. Включени са едни от най-добрите му стихове. А това е поет със силно изразен почерк. Част от авангардното движение в Америка, Къмингс разбърква думите по собствено усмотрение, не зачита препинателните знаци и пише главна буква, където сметне за необходимо (държи собственото му име да се изписва с малка). Не съм виждал по-ефектно използване на скоби в литературата (дори когато не са затворени.

сърцето ти нося със себе си(нося го 
в сърцето си)и миг не оставам без него(където 
отида отиваш и ти,моя скъпа;и сътвореното 
само от мен е твое дело,любима) 
не ме е  
страх от съдбата ни една(защото ти си съдбата ми,моя сладка) и свят 
ни един не желая(защото прекрасна ти си моят свят,моя истинна) 
и ти си това,което винаги значи луната 
и което ще пее завинаги слънцето ти си 

ето най-съкровената тайна,незнайна за никого 
(на корена корена и на пъпката пъпката тя е 
и небето небесно на дървото с име живот;което достига 
по-нагоре,отколкото вярва душата или разумът знае) 
туй е чудото и на небето звездите защо са 

сърцето ти нося(в сърцето си го нося)

Болезнена и стопляща поезия, непримирима с условностите.

Повечето стихотворения са за любов, за невъзможността двама души да бъдат заедно, за страстта и смъртта. Има и такива, които са за необичайни неща, примерно за коледната елха. Многолик сборник, който уловя същината на Къмингс без да става разпокъсан. Може би това се дължи на характерния стил на писане, стихотворенията звучат така, сякаш са писани да бъдат четени заедно. Излишно е да отбелязвам, че са необходими няколко прочита, за да се наслади човек пълноценно на книгата.

Издателство: Жанет-45