петък, 17 юни 2016 г.

„Изгубеният свят” – Артър Конан Дойл



Нямах намерение да чета приключенски роман, може би поради глупавия предразсъдък, че това е литературен жанр, който съм надраснал. Отдавна асоциирам приключенията на Тарзан и морските абордажи на пиратите за неизменна част от юношеството, която с годините губи чара си. Един небрежен поглед към новото издание на Изток-Запад обаче беше достатъчен, за да преосмисля позицията си.

„Изгубеният свят” е публикуван през 1912 г. като серия в списание „Странд”.   
Историята започва в Лондон, където младият журналист Малоун е предизвикан от жената, която ухажва да се впусне в приключение, за да стане достоен претендент за ръката й. Издателят му го насочва към избухливия Чалънджър, който скоро ще защитава шантавите си изводи от пътуването си до Южна Америка пред академичната общност. Макар да е взет на подбив, професорът получава възможност за ново пътешествие до далечния континент, като негови спътници са младият Малоун, ловецът лорд Рокстън и заядливият професор Съмърли.

Безспорно най-запомнящият се елемент от книгата е образът на Чалънджър, когото бихме могли да сравним с друг култов герой на Дойл, а именно частния детектив от Бейкър Стрийт. Чалънджър, подобно на Холмс е неразбран гений, няколко крачки пред останалите, който следва вътрешния си компас и прави безпогрешни изводи, разликата е, че е толкова избухлив и невъздържан, че не би изтърпял и най-малката подигравка по повод неговите теории. Лесно е подобен образ да се превърне в карикатура, но Дойл съумява да запази достойнството му, примесвайки го с неизбежните каламбури.


Дойл прави всичко възможно да е точен в научните факти от епохата, но въпреки това размерите на динозаврите изглеждат нелепи, както и представянето им като глупави създания. В една от сцените динозавър събаря дърво, което го удря по главата. Множеството природни описания не са хаотични, а създават ясна представа за локацията на героите. Не знаех, че невероятното място, където се е скрил изгубения свят всъщност се намира на плато. Екстравагантна хрумка, която засилва приказната атмосфера. Всъщност може да кажем, че действието се развива в heightened reality, което е като отражение на фантастичното.

Преди да стигнат обаче до джунглите, предстои подготовката и пътуването. Половината книга се занимава с академичната общност в Лондон, с представянето на буйния професор Чалънджър и останалите герои. Първата глава изненадващо е отделена изцяло на разговор между разказвача Малоун и неговата възлюбена Дорис. Сцената е интересна с липсата на страст и не чак толкова силното влечение на Малоун, който си мисли, че това е жена, която заслужава вниманието му. Когато в последната глава кръгът се затвори, излизат наяве неподозирани черти от характера й. Пътуването не е описано в детайл, но пристигането и пренасянето на багажа е интригуващо и напомня на приготовленията на Робинзон Крузо.



Феновете на динозаврите ще са доволни да научат, че в книгата се появява Игуанодон, Стегозавър, Алозавър и Тиранозавър Рекс. Както споменах по-горе, юрските представители са опростени до впечатляващи, но пасивни и глупави създания, които героите наблюдават с възхищение. Не съм чел романа на Крайтън, по който е световноизвестният филм на Спилбърг, но съм убеден, че там научната акуратност е далеч по-точна. Може би и самите динозаври са по-нюансирани.

Всъщност птеродактилите са едни от малкото динозаври, които проявяват агресия към неканените гости, но ужасът в романа ще дойде от едни неочаквани обитатели.




Нещо дебне в сенките и следи всяка крачка на героите. Знаем за динозаврите от самото начало, подготвени сме за острите им зъби. Какво става обаче, когато врагът е ловък и умен, когато притежава много от качествата, с които човечеството е наложило волята си над света. По дърветата подскачат маймуночовеци, подразнени от нашествениците, които следвайки инстинкта си тръгват на война. Малко са сцените на ужас в романа, защото Дойл запазва игривия и ироничен тон, характерен за приключенските романи, но когато героите се защитават от ловкия неприятел, сигурността, че ще оцелеят се разклаща. Има нещо ужасяващо в сблъсъка на човека с миналото му. Поне за мен това представлява тази среща с маймуночовеците. Кубриков сблъсък на свръхчовека с древното му аз. Брутална, но неизбежна доминация. Дойл не се възползва напълно от възможностите за един по-философски поглед, а се придържа към приключенската формула, дори не са загатнати опити (както при Уелс) да се отклони от расистките възгледи на епохата си.


Странно е колко ми напомни романът на „Хобит” и филма „13 войн”. Що се отнася до Толкин, имаме герой, който решава да се отправи на приключение, което е нетипично за природата му, водачът на групата е невъздържан, но силен лидер, който ги вкарва в опасност. По някое време героят се качва на дърво и оглежда района, което му доставя удовлетворение и чувство за полезност, след което се отличава и с храброст. След края на приключението липсва каквото и да е признание от общността, но пък за сметка на това всеки получава своя дял от тайно съкровище. Що се отнася до филма с Бандерас, имаме пещери, в които живеят маймуноподобни човеци, които отвличат част от героите, следва спасяване и преследване, а изходът е в дъното на една от пещерите.

Надявам се да не съм ви развалил удоволствието от четенето, предвид колко тайни разсипах, но сте имали сто години да се запознаете с романа. Дали го препоръчвам? Абсолютно! Преводът на Александър Шурбанов е страхотен и текстът се чете като по вода, а илюстрациите на Джоузеф Клемънт Кол допълнително обогатяват приключението. Няма да ви занимавам с глупости, че съм се върнал в детството и т.н, но да, има го и този момент. 


Издателство: Изток-Запад



събота, 4 юни 2016 г.

„Монахът” - Матю Грегъри Луис


Сигурен бях, че „Монахът” ще бъде скучен и обстоятелствен роман. Книга за която говориш, но никога не прочиташ. Знаех за влиянието й върху литературата, но не предполагах за дълбочините и богатствата й, които се разкриха пред мен, когато я отворих. 

Младата Антония и приказливата й леля отиват да видят проповедта на прочутия със смирението си монах Амброзио, когото цял Мадрид обожава. Докато го чакат да излезе, двете се запознават с красивия и благороден дон Лоренцо де Медина, който се влюбва в Антония. Проблемът е, че тя е останала без наследство и единственото решение е дон Реймонд Тсистернас, също благороден и смел приятел на Лоренцо, да я признае за своя роднина.   

Този Реймонд пък от дълго време е влюбен в сестрата на Лоренцо – Агнес, която насилствено е влязла в метох. Това е втората линия, която предоставя смразяващ разказ в разказа, в който се появяват Кървавата монахиня и Скитникът евреин. Има призраци, пътуване до Германия и бягство от замък. Може би най-вълнуващата част освен финала.

Реймонд и Кървавата монахиня

Третата линия вече е тази за Амброзио – най-благочестивият монах в Мадрид. Изолиран от света, Амброзио години наред се е лишавал от плътските страсти, посветен единствено на небесния си отец. Най-верният и прозорлив негов ученик е Розарио, който една вечер сваляйки качулката си, се разкрива като изкусителната Матилда. Амброзио е поразен от красотата й и скоро хлътва в изкушението. Това е само началото на престъпленията, които предстои да извърши горделивия монах.   

Объркахте ли се? Всичко е в реда на нещата. Всъщност героите не са много, но в началото няма да е зле да си приготвите листче, на което да записвате кой на кого какъв е и кой в кого е влюбен. 

Годината е 1796, Матю Луис е на 19 години. Пише Монахът за десет седмици и преобръща представите за ужас в литературата завинаги. Не е зле като за тинейджър. Предговорът и бележките са достатъчно пространни, относно новите елементи, които романът прокарва. Покварен монах, явяващ се нещо като първия антигерой в литературата; обръщане на половете; секс и сатанизъм. Не е толкова страшно, колкото го описвам, но е достатъчно, за да ви причини кошмари (на мен ми се случи). 

Луис без съмнение прокарва атеистичните си виждания и отправя сериозна критика към покварената църква, но романът изобилства от свръхестествени явления, които (за разлика от други готически произведения) така и не получават обяснение. Може би това е поредният трик на автора да обърне с краката нагоре представите на читателите, но във всеки случай светът на „Монахът” не е този на Шерлок Холмс. 


Матю Луис като един Кристофър Хитнченс от 18 век, 

Много са авторите, останали впечатлени от атмосферата и иновациите на Луис. Едгар Алън По, Мери Шели, Колридж, както и всички, които през следващите векове ще задълбават в ужаса. Луис е първият, който се осмелява да прекрачи границата на обикновения страх и да разкрие пълните измерения на кошмарите. Чудовищните престъпления, извършени от Амброзио, шокират с живите си описания. И все пак, когато възмездието пристига, съчувствието ни не се е отделило напълно от клетника. Въпреки непростимите си престъпления, Амброзио събужда в нас милост, виждаме го като жертва на обстоятелствата.

Няма как да подминем работата на Слави Ганев, който миналата година преведе Дракула със същата страст и обсесивно задълбаване в детайлите. Ще се въздържа от категоризации и хвалби, тъй като не умея да оценявам превод, но е факт, че книгата (с изключение на стиховете в нея) се чете леко и безпрепятствено. Бележките и предговорът обогатяват неизмеримо много преживяването и предоставят един неизчерпаем кладенец от информация за по-любопитните. Твърдите корици и дизайнът се връзват чудесно с изданието на Дракула, но без съмнение двете книги изискват още приятелчета на рафта до тях. Би било чудесно това да се очертае като поредица от готически романи (тук е мястото да си изпрося един Дънсейни!).

Престъплението на „Монахът” най-накрая е поправено. Престъплението роман с такава широта на влияние да излиза чак сега у нас. Но забравете за иновативните неща в него. Оставете ги на литературоведите. Това е добра книга, написана със страст, в която ще се потопите целите (в кръв). 

Издателство:
Дежа Бук


Други рецензии:
Книжен Жор

КниголандияКнижно
Книжен Петър

...