неделя, 25 септември 2016 г.

„За градинарството“ - Валафрид Страбон


Никога не съм имал градина. Не съм сял, поливал, подрязвал, не съм полагал каквито и да е усилия за отглеждането на растения, като изключим анемичните училищни инициативи и 1-2 ваканционни приключения. Затова винаги съм чувствал липсата на тази толкова близка за нас хората дейност особено болезнена. Има нещо мистично в отглеждането на градина, нещо почти религиозно. 

Валафрид Страбон пише поемата „De cultura hortorum“ през ІХ в., докато е абат в манастира „Райхенау". Изолиран от кръвопролитните борби за власт в сърцето на Европа по това време, монахът се фокусира върху задължението си като градинар. Според „Уставът на св. Бенедикт", който Страбон следва, освен на духовната подготовка, монасите трябва да обръщат внимание и на физическия труд. А каква по-благоугодна работа от грижата за растенията. 

Първата задача на човека, сътворен от Бога е била да бъде достоен настойник на всичко живо. Райската градина като първообраз дава необходимата символична сила за ежедневното усърдие на монасите. Отделно на градината може да се погледне и като на отражение на вътрешния живот, а на плевенето на бурени като на изчистване от греха.

Изглед към традиционна манастирска градина. 
За градинарството“ е поема, посветена на 24 цветя и билки,  които Страбон отглежда в градината си. Монахът изтъква благотворното им влияние върху здравето, както и символичното им значение. Вдъхновители са Вергилий с неговата поема „Георгики", както и Плиний Стари с „Естествена история“. Сред избраните от Страбон растения са: Седефче, Бял пелин, Резене, Перуника, Сънотворен мак, Блатна мента, Целина и др. 

Чуйте само каква любов предизвиква пъпешът:

И така, щом ножът разреже сърцевината на плода, изтичат обилни реки сок заедно с многобройни семена. После щастливият ти сътрапезник, като разкъса с ръка кухото тяло на много парчета, получава изобилните наслади на градината, а свежестта и вкусът се услаждат на небцето и тази храна не затруднява твърдите зъби, а лесно се дъвче и преглъща и с природната си сила захранва отвътре с прохлада. 

Преводът на Калина Босева е точен и лек за четене, а ерудицията й по темата предоставя множество бележки, които обогатяват опита и биха ви помогнали, ако решите да навлезете по-сериозно в материята. Книгата е информативна по два начина - като исторически извор и като биологически справочник. Лично аз взех решение да си направя балконска градинка с билки. Да видим какво ще стане от цялата работа.

В заключение... 

Написана с любов и искрено възхищение пред чудото на природата, „За градинарството“ е поема, която ще ви накара да изключите компютъра и да прекопаете градината на баба си. 

Издателство: Изток-Запад

четвъртък, 22 септември 2016 г.

„Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер Мария Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция"


Записките на Малте Лауридс Бриге" е сред едно от откритията ми тази година. И Райнер Мария Рилке като цяло. Знаех за него, но не бях чел нито поезията, нито краткия му роман с автобиографични елементи. В „Лауридс Бриге" ми харесаха лиричната проза и изповедния и доверителен тон. Рилке бързо ти става приятел. Приятел, на чиято чувствителност се възхищаваш. Междувременно си намерих изключителните „Дуински елегии", които сякаш са писани в друго измерение. Предстоят ми разказите и драмите му.

Сега от издателство Колибри добавят ценен актив към достъпните на български книги от австрийския поет. Томчето, което излезе миналата седмица включва три кратки кореспонденции на Рилке - „Писма до един млад поет”, „Писма до една млада жена” и тези с руската поетеса Марина Цветаева (1892–1941).

„Писма до един млад поет” ми беше любимата част. Може би защото в нея са изложени най-ясно възгледите на Рилке за създаването на изкуство. В тази кореспонденция е поместена и най-стоплящата и ефикасна критика към начинаещите писатели.

„Обърнете се към себе си. Изследвайте причината, която Ви кара да пишете; проверете дали корените й се крият в най-потайните кътчета на сърцето Ви, признайте пред себе си дали забраната да пишете би била за Вас равнозначна на смърт. И преди всичко: в най-тихия час на своята нощ си задайте въпроса: трябва ли да пиша?”


Рилке се усмихва. 

Втората част от книгата - „Писма до една млада жена” не ми беше толкова интересна. Може би защото голяма част от разговора между двамата е от личен характер, говори се за неща, които не са съвсем ясни и необходимо да се прибягва към предговора от преводачката Майа Разбойникова-Фратева

Кореспонденцията с Цветаева е тягостна и по детски чиста. В редовете се преплитат болките и радостите на двамата поети, твърде чувствителни за един суров и практичен свят. Вечните уговорки кога и как да се видят никога не се изпълняват. Едни от последните писма на Рилке са поместени тук. Болезнено е да се чете, чувствах го като прегрешение, сякаш се натрапваш в нечие чуждо пространство. Дали след години ще се ровят в чатовете на днешните писатели?

Книгата предлага поглед към тревогите и тихите радости на Райнер Мария Рилке. Едва ли има нужда от препоръка. Просто знайте, че вече я има по книжарниците.

Издателство: Колибри

вторник, 13 септември 2016 г.

„Небостъргач" - Джеймс Г. Балард



За Джеймс Балард чух за първи път покрай филмите „Империя на слънцето" на Стивън Спилбърг и „Сблъсъци" на Дейвид Кронънбърг. Когато потърсих за български издания, открих, че името на английския писател не е сред най-познатите у нас. Хубаво, че са филмите, както се казва, че да се появи и на нашия пазар някое, промъкнало се между корпоративните решетки, заглавие.

Поводът Colibri да пуснат „Небостъргач" (превод от „High Rise") без съмнение е едноименният филм с Том Хидълстън и Джеръми Айрънс, който излезе миналата година (в нормалните държави, а у нас може би другия месец покрай фестивала Cinelibri). Трейлър и подробности за адаптацията може да прочетете тук.

Не харесах филма. Стори ми се претрупан и разхвърлян. С богата палитра от персонажи, чиито истории режисьорът Бен Уийтли периодично подхваща, след което изоставя, за да се върне към тях след като вече сме забравили за какво изобщо ставаше въпрос. Тази постоянна смяна на скорости, в добавка към тоналния хаос на случващото се в сградата (от кошмар до фарс), ме отблъсна и за съжаление загубих интерес през втората половина. Като плюсове обаче отчитам красивите кадри и интересната стилизация, които са отговорни за няколко незабравими епизода.

По време на High Rise" ви се иска да сте сами в спрял асансьор.
Интересът ми към книгата беше подбуден от името на Балард, за когото в Англия вече говорят като за класик, както и от темите, които филмът бегло засегна. Трябва да отбележа, че все повече осъзнавам, че не харесвам антиутопии. С всяка следваща имам чувството, че получавам твърде малко, за сметка на повторени тропи. Случаят с „Небостъргач" е малко по-различен.

Историята се развива в бъдещето (някъде към края на XXI век) в луксозен 40-етажен небостъргач с хиляда апартамента. В него има всички удобства, необходими за съществуването на едно затворено общество - супермаркет, банка, ресторант, фризьорски салон, сауна, плувен басейн, училище и детска площадка. Обитателите почти не излизат, освен по работа. Бедните живеят на долните етажи, а по-заможните са от десетия нагоре. Купоните са изключителни и всички са ужасно любезни. Поне докато не спрат асансьорите.

Първа глава започва с това как главният герой доктор Робърт Лейнг яде кучето, размишлявайки върху необичайните събития, случили се през последните три месеца в сградата, и свършва с удавено в басейна (друго) куче. Според Балард това са първите признаци на западащата цивилизация. Не точно западаща, защото романът не е толкова критика, колкото нагледен пример от рода на "ако стане това, ще стане другото". Усеща се почти научно любопитство в подхода към материала. Балард е като луд учен, който ни вкарва в тайната си лаборатория, където с пръст на уста ни казва "шшт, елате по-близо и разгледайте тези забележителни екземпляри". И ние наистина не можем да извърнем поглед.

Счупето носи щастие. 
Лейнг е доктор и е част от средната класа - най-опасното и поддържащо системата звено. Със своята апатия и желание за удобство, те са отличните обитатели на дяволската сграда, която съществува благодарение на лицемерието и изфабрикуваните принципи, които всички следват. След неочакваната смърт на бижутера, който пада от 40-я етаж и спирането на асансьорите, обществото деградира към племенна система и накрая към отделни ловци-събирачи. Изреченията, които най-силно се запечатаха в съзнанието ми:

Съседите ни до един са имали добре задоволено детство и все пак са изпълнени с гняв. Вероятно негодуват, задето никога не са имали шанс да станат извратени

Неприятно е това чувство на несигурност. Колко от добрите обноски ще останат, когато токът спре? Балард не жали героите си. Не са пощадени нито борецът за правда (всъщност безсъвестен кариерист) Уайлдър, нито проектиралият сградата Роял. Единият се качва нагоре, другият слиза надолу. Честно казано на места не ми беше достатъчно интересно. Отново повтарям, че явно трябва да спра да чета антиутопии. Предпочитам по-лични истории, за предпочитане занимаващи се с човешкото състояние и вътрешните му конфликти, отколкото с обществото като цяло. Но е хубаво да има за всекиго по нещо.

Прочетете книгата, ако се интересуват от социология и психология на тълпата. Ако се боите за бъдещето на човечеството, Балард предлага един доста убедителен сценарий.

Оценка качество: 4/5
Оценка кеф: 2.5/5