вторник, 25 април 2017 г.

„Всеобща история на безчестието“ – Хорхе Луис Борхес


„Борхес е един от авторите, които чета най-често и същевременно този, когото харесвам най-малко. Чета го заради изключителното му умение да борави с думите; човек, който те учи как да пишеш, да подостриш инструмента си за разказване на истории.“
- Габриел Гарсия Маркес
Твърде често съм се чувствал по подобен начин. Макар при мен да е било по-скоро самонавиването „трябва да чета, защото е важно“. Ама защо е важно и каква е ползата, са въпроси, чиито отговори едно време не ме занимаваха толкова. Това донякъде личи и от ревюто, което написах преди две години за есетата на Борхес, които ми бяха трудни за разбиране. Може би в израз на някакъв смешен читателски бунт срещу препоръките, не започнах с „Измислици“ (Ficciones, 1944) или „Алефът“, които съдържат едни от най-известните произведения на аржентинския писател. Както и да е, всеки сам намира пътя си.

Не бях чувал нищо за сборника „Всеобща история на безчестието“. Заглавието ми хареса, макар и да подхрани едно подозрение за претенциозност, което беше чудесно защитено в самата книга, която се оказа наистина основополагаща. За нея за първи път е използван изразът „магически реализъм“, при това е първият опит на Борхес в прозата. Може би си мислите, че е удачно начало за всеки, който не е запознат с творчеството му? Не съвсем.

За първо запознанство с Борхес сякаш няма удачно начало. Поне на мен всичко е такова интелектуално предизвикателство, омотано в интертекстуални връзки, че не мога с чиста съвест да препоръчам която и да е от книгите му на по-неопитен читател. И все пак, да, с тази уговорка, „Всеобща история на безчестието“ е добро начало. Тук си личи как авторът тепърва започва да развива инструментариума си. Затова и фокусите, които прави с думите и идеите, са по-лесно забележими.

Макар разказите да са безспорно интересни, техните качества не са толкова в сюжета или психологическата дълбочина на героите. Поне според мен, трикът, който явно е интересувал Борхес в направата им, се е състоял именно в подмяната – един похват, който той ще използва често и по-нататък, при това ще зарази и други постмодернисти.

Борхес в библиотеката си.

Разказите тук са подборка от истории за известни престъпници (с изключение на последния), които Борхес е взел и след това е променил по своя приумица. Както пише във втория предговор към изданието от 1954 г. това са барокови разкази, които често разхищават, отиват до крайност и се опитват да прикрият, че „под бурята няма нищо“. Дали самият той счита това за провал, няма как да знаем, но именно този контраст беше най-ценният урок от сборника.

И все пак, какво ви очаква измежду страниците? Пирати и търговци на роби. Хора без съвест, които се представят за чужди синове, измамници, негодници, негодяи и обикновени убийци от Дивия Запад.

Борхес разказва страховити истории за жестоки мъже и жени, които обаче, за разлика от начина, по който сме свикнали да слушаме, тук се разтварят във въздуха. Изядени се от прозаичен край или нелепа смърт, животите в тях са сведени до няколко параграфа. Похват, чиято сила усетих в последните глави на „Мълчание” на Шюсаку Ендо. Трудно е да се каже дали историите носят някаква поука, а и предвид лабиринтската философия за „сложен хаос“, която Борхес изповядва, едва ли има смисъл да се търси нещо подобно. Това са по-скоро скици, плаки от дагеротип, които улавят една въображаема епоха на приключения и неприятности, запечатана в съзнанието на автор, който е обожавал Честъртън и Стивънсън.

Научих много от този сборник. Препоръчвам го на хора, които пишат.

Взех решение тази година да посветя предимно на разкази. Надявам се да намеря време и желание да споделя някои впечатления тук.

Оставям ви с един документален филм за слепия разказвач:


Няма коментари:

Публикуване на коментар